Две момчета играеха на гоненица по коридора, стъпките им отекваха по мраморния под. Ема примигна. Преда да успее да каже още нещо, звънецът иззвъня. Итън се усмихна за довиждане.
— Ако ти е писнало от шегички, кажи на приятелките си, че искаш да спреш. Можеш просто да се откажеш, нали ти е ясно? Всички ще ти бъдат благодарни за това. — Той хвърли празната чаша от кафе в контейнера за отпадъци. — До скоро.
Ема го проследи как се отдалечава по коридора. Дланите й бяха потни. Знаеше, че трябва да стане, но краката й не й се подчиниха. Мъртвите лица под табелата IN MEMORIAM я гледаха със зловещи многозначителни усмивки. Изведнъж Ема осъзна какво трябва да направи.
— Трябва да се махна оттук! — прошепна тя.
Никога през живота си не се беше чувствала толкова сигурна за нещо. В каквото и да се беше замесила Сътън, каквато и да беше тази Игра на лъжи, тя беше страшна и опасна, и твърде крайна. Достатъчно й беше да седне в училищния коридор, за да се почувства като мишена.
А може би, помислих си аз и потръпнах, някой вече се целеше в нея.
Гумите на джетата на Лоръл изсвистяха, когато Ема зави рязко към паркинга на автогарата на автобусите „Грейхаунд“. Тя натисна спирачката малко преди да се удари в тухлената му ограда. Угаси двигателя и се огледа предпазливо.
Въздухът беше ужасно горещ и асфалтът блещукаше под яркото слънце. Двамата възрастни мъже, които седяха пред автогарата, погледнаха любопитно към нея. Три мърляви колежанчета, които се тътреха по тротоара към хотел „Конгрес“, се обърнаха и също се загледаха в нея. Дори секс-котенцата на витрината на „S&M“ като че ли също я гледаха. Ема си сложи големите слънчеви очила „Долче и Габана“ на Сътън, но продължаваше да се чувства като изложена на показ.
Беше късният следобед и Ема трябваше да е на тренировка. Цял ден беше обмисляла как да се измъкне от града — и ето я тук. Не искаше да използва кредитните карти на Сътън, за да финансира бягството си — така убиецът щеше лесно да я проследи.
Тогава се сети: гардеробчето във Вегас. Там беше оставила спестените си две хиляди долара, страхувайки се да носи със себе си толкова много пари. Шкафчето се заключваше с шифрована ключалка, като комбинацията представляваше рождения ден на Беки. Десети март. Ако Ема просто си вземеше парите, известно време щеше да бъде добре. Можеше да си купи евтин билет за автобус до Източното крайбрежие, където никой нямаше да я намери. Може би след като се махнеше оттук, хората щяха да разберат, че Сътън я няма и щяха да започнат да я търсят.
И може би аз най-накрая щях да разбера защо — и как — съм умряла. Дали? Ако Ема си тръгнеше оттук, аз нямаше ли да тръгна с нея — да заживея новия й анонимен живот в Ню Йорк или Нова Англия? Винаги да я следвам, независимо къде ще се премести? Или щях да изчезна завинаги, щом тя се откаже от живота ми? Какво щеше да се случи с мен тогава?
Ема тихомълком беше откраднала ключовете на Лоръл от шкафчето й. Моля те, прости ми, Лоръл, помисли си тя, докато внимателно измъкна ключовете от чантата и ги пусна в джоба си. Минута по-късно потегли от паркинга, вкарвайки „автогара «Грейхаунд»“ в джипиеса на Лоръл.
Ема влезе в автогарата и се нареди на опашката зад слаб, оплешивяващ мъж с очила и жена с накъдрена коса, която влачеше гигантски куфар на колелца. Хитрите очички на продавача на билети се втренчиха право в нея, след което той се върна към работата си. Над главата на жената висеше разписанието на автобусите за Лас Вегас. Имаше автобус след петнайсет минути. Идеално.
Слабият оплешивяващ мъж се облегна на лакти пред билетното гише и поведе разговор за времето. Лампата на тавана издаде тих, напрегнат писък. При всеки порив на вятъра вратата се отваряше и затваряше, карайки Ема да подскача. Косъмчетата на ръцете й настръхнаха. Само да можеше опашката да се придвижва малко по-бързо.
Изведнъж от чантата й се разнесе песен на „Парамор“. Тя извади айфона на Сътън. На дисплея пишеше ЛОРЪЛ. Ема веднага натисна бутона за прекъсване.
На екрана се изписа ПРОПУСНАТО ОБАЖДАНЕ, но Лоръл веднага позвъни отново. Ема отново прекъсна. Защо Лоръл не беше на тенис корта? Ема смяташе, че разполага поне с един час, преди сестра й да забележи, че колата й липсва. След поредното пропуснато обаждане се появи есемес. Ема го отвори. 911, беше написала Лоръл. Ти ли взе колата ми? Добре ли си? Ако не се обадиш до пет минути, ще я обявя за търсене.
Жената с накъдрената коса, която стоеше пред Ема, я погледна с любопитство. Продавачът на билети я изгледа злобно, докато тя броеше банкнотите си. Ема се опита да преглътне буцата в гърлото си. Изведнъж планът й за бягство й се стори много глупав. Лоръл сигурно се беше притеснила ужасно за изчезналата си кола.