Преди да успее да се спре, тя грабна един молив за очи от масичката и нарисува свинска зурла на лицето на Сътън. След миг добави дяволски рога и опашка. Това я накара да се почувства малко по-добре.
Чу момичетата да се кискат в спалнята. Ема се изправи, погледна обезумялото си отражение в огледалото и наплиска лицето си с вода. Можеше да направи само едно нещо: да съсипе глупавия номер на Сътън, преди тя да изскочи от мястото, където се криеше, и да изкрещи: „Шегичка!“. В никакъв случай нямаше да й позволи да спечели.
Ема… Толкова ми се искаше да може да види блещукащото ми тяло и да разбере, че това не е шега. Че наистина и окончателно бях мъртва. Едно беше да върти очи пред начина ми на живот и да бърчи нос на приятеля ми, но въобще не исках да си мисли, че съм такъв човек, който е готов да използва отдавна изгубената си сестра по този начин. Самата аз не исках да бъда такъв човек.
Изведнъж флуоресцентната лампа на тавана угасна.
— Ехо? — извика Ема. Тя започна да търси дръжката на бравата, но не я намираше. Блъсна се в металното кошче за отпадъци. От другата страна на вратата се чу трясък. Шарлът изпищя.
— Сътън? Ти ли си това? — извика Лоръл. На долния етаж се включи аларма. Разнесоха се стъпки… прозвуча сирена. Ема се разтрепери.
Изведнъж мракът събуди спомен. Пред очите ми проблеснаха петна. Чух съскащ звук. Внезапно отново се озовах до сухото речно корито зад курорта, викайки името на Лоръл, с ръка, която затиска очите ми и опрян в гърлото ми нож. Само да изпищиш и си мъртва. Тогава изведнъж видях какво се случи после…
18.
Кой се смее сега?
— Само да изпищиш и си мъртва — изсъсква гласът в ухото ми, а ножът се притиска към гърлото ми. Някой ми връзва ръцете зад гърба и стяга очите ми с шал толкова силно, че платът се впива в тях. След това ми запушват устата. Нечии ръце ме хващат име повеждат напред. Под обувките ми хрущи чакъл, храсталаци драскат краката ми. До мен се чуват стъпки. Дрънкат ключове.
Водят ме нагоре по някакъв хълм. Пръстът ми се удря в някакъв издаден камък и ме залива болезнена вълна. Аз проплаквам, но някой ме ощипва по ръката.
— Коя част от „Само да изпищиш и си мъртва“ не можа да разбереш? — Острието се забива по-дълбоко в кожата ми.
След като продължаваме да вървим още около минута, изведнъж спираме рязко. Пронизително пиукане пронизва въздуха, отключва се врата на кола. Чувам хидравличното съскане на отварящ се багажник.
— Влизай. — Някой ме блъска отзад и аз падам вътре. Бузата ми се удря в нещо, което прилича на резервна гума. Свивам неудобно крака, за да се побера в тясното пространство. Туп. Капакът на багажника се затваря и настъпва тишина.
Усмихвам се в тъмнината. Нека започне вторият рунд от Играта на лъжи.
Приятелките ми успяха да ме излъжат в началото, но не могат да ме баламосват дълго време. С нетърпение очаквам да отворят капака на багажника, най-вероятно с надеждата да ме намерят парализирана от страх. Смотанячки! Вместо това аз ще изкрещя и ще уплаша тях. Как могат да са толкова недосетливи? „Само да изпищиш и си мъртва“ беше моя реплика — използвах я миналата пролет, когато се промъкнах в спалнята на Мадлин, преструвайки се на крадец. Сигурно Лоръл я беше казала, както обичаше да ме копира във всичко. Но те ще си платят. Може би под формата на сто и петдесет минутен масаж в „Ла Палома“ още утре. Ще имам нужда от него, да оправи всичките ми схващания от свиването ми в това малко пространство.
Двигателят изревава. Колата дава на задна и свива надясно, а аз се изтърколвам в още по-неудобна позиция. Намръщвам се. Отиваме ли някъде? Какъв е смисълът? Колата потегля напред и аз отново се претъркулвам, удряйки коленете си в покрива на багажника. М-м-м, измучавам през парцала, с който е запушена устата ми. Не може ли да се държат по-мило с мен? Ако продължават така, тази година няма да мога да играя тенис. Размърдвам ръце, опитвайки се да ги освободя, за да махна кърпата от очите си, но който ги е завързал, сигурно е посещавал бойскаутския курс за напреднали по завързване на възли. Сигурно пак е била Лоръл. Най-вероятно Теър я е научил. Двамата винаги се движат в екип.
Под гумите изхрущява чакъл, който отстъпва пред гладкия, равен звук на асфалтов път. Магистралата. Къде отиваме? Напрягам се да чуя разговора им, но в колата цари гробно мълчание. Никакъв звук от радиото. Никакво кискане. Нито дори тихо мърморене. Опитвам се да помръдна коляното си, но то е заклещено в резервната гума.