Писъкът прокънтя по етажа, пронизителен, безкраен и странно нечовешки. За миг хората в коридора се осмелиха да вдигнат очи и се огледат, неколцина клатеха глава, други се съобразиха със ситуацията и продължиха да вървят към изходите и асансьорите. Мъжът с парцала с кръгови движения го затърка на едно място на пода. Лекси замръзна на мястото си и не смееше да помръдне. Тя чакаше. Последваха ридания, дълбоки и гърлени, неблагозвучни и толкова начесто, че Лекси се запита как изобщо жената съумява дори да диша. Минаха няколко минути. Мислите й препускаха. Останала сама в коридора, тя се измъчваше от мисълта какво да направи. Хълцанията на жената се поуспокоиха и се чуваше само някой отделен стон. Без да се замисли за последиците, Лекси се обърна и изтича към стълбището. Когато се готвеше да отвори бързо вратата, нов пронизителен писък разцепи тишината на най-горния етаж на клиниката. Точно в този момент се появи лекарят. Изглеждаше бледен и объркан.
— Лекси — извика той. — Защо сте още тук?
— Н-не знам — честно си призна тя. — Б-бях твърде шокирана и не можех да се помръдна. — Тя внезапно се изплаши. — Съжалявам — започна тя, — не исках да…
Той отказа да изслуша извинението й. Изглеждаше толкова разстроен, че Лекси инстинктивно го докосна по ръката.
— Ще ви се обадя утре — добави тя кротко и направи опит да тръгне към стълбището.
Фелс без съмнение, изглежда, говореше на самия себе си, сякаш бе забравил, че тя е там.
— Пациентът получи емболия — мърмореше под носа си той. — При дребна хирургическа намеса. — Той поклати глава, отказвайки да повярва на случилото се. — Съвършено неочаквано. Изглеждаше толкова добре. — Фелс пак поклати глава. — Просто не го разбирам. — Той погледна умоляващо към нея, сякаш тя можеше да му предложи липсващото обяснение. — Такива неща се случват, но… — Той се прекъсна насред изречението и се обърна назад.
Вратата на кабинета му се бе отворила и Бригите Карим се появи, стиснала смачкана носна кърпичка в ръка. По лицето й бяха избили петна, очите й бяха подути и червени. Тя сякаш не забеляза Лекси и се обърна направо към лекаря.
— Трябва да кажа на Петер — рече тя, гласът й секна от вълнение. — Просто не искам да го направя по телефона.
— Ще дойда с теб — каза той и влезе с жената в личния си кабинет.
Лекси се дръпна назад. В този момент искаше само да се махне оттам и да се обади на Реми. Тя изтича бързо надолу по стълбите, като се застави да върви нормално през тясното фоайе. На регистратурата нямаше никой. Тя продължи с равна крачка и излезе през плъзгащите се врати на улицата. Главата й бе замаяна. Андреас Карим бе мъртъв. Костният мозък на Крисчън вече не бе потребен. Тя имаше нужда от Реми повече от всякога.
След като излезе от клиниката, тя изчака да се скрие от обсега на прозорците или на фоайето и изтича от другата страна на пътя и надолу по стъпалата в лозето, пресече друг път, спусна се по друга редица от стъпала до второто лозе, след което затича надолу по стръмния хълм до паркинга при задния вход на хотел „Монтрьо Палас“. Мина през въртящите се врати, прекоси тичешком фоайето и стигна до изхода за езерото. Обезумяла от ужас, тя не обърна внимание на мъжа, който току-що се бе регистрирал в хотела и вървеше към редицата асансьори. Той носеше изтъркано кожено куфарче. И я разпозна. Стария щеше да каже после на Реми, че буквално е трябвало да отстъпи настрани, за да избегне челен сблъсък с нея. След като излезе на крайбрежната алея Лекси продължи да тича и не спря, докато не стигна накрая до вилата си. Потърси ключовете си в чантичката си, влезе в къщата и рухна, останала без дъх, подпряна на вратата. Извади мобилния си телефон и набра номера на Реми. Нямаше отговор. Остави му съобщение. Кратко и на въпроса.
Андреас е мъртъв. Моля, обади ми се. Имам нужда от теб.
Минутите течаха.
Лекси включи телевизора, за да гледа новините, като сменяше местния швейцарски канал „Ромен“ и международния новинарски канал на Ник. Атентатът във „Фуке“ сякаш беше напълно забравен заради новите кръвопролития из целия Близък Изток, както и хилядите жертви на природни катастрофи в Азия.