Мина един час. Докато го чакаше да се обади или да се появи, мислите й не спираха да се връщат към атентаторката. Реми й беше казал името на родителите на жената — Мари Клод и Анри Симоне. Били уважавано семейство на банкови чиновници от Женева, хора, чиято единствена грешка бе, че бяха изпуснали дъщеря си от контрол. Соломоновско решение, бе казал Реми, нравствена и правна дилема, свързана с бебето. Тя бе дебатирала въпроса със съвестта си и накрая бе намерила оправдание за това, което се готвеше да направи. Може би ако Реми се бе обадил, или тя бе имала дързостта да се обади на майка си, за да й поиска съвет, не би стигнала до такова решение. Но с Реми не можеше да се свърже — вече часове, а може би нямаше да се свърже и никога. Сорша пък не беше вариант, тъй като Лекси много добре знаеше какво ще я посъветва майка й. Решението си беше лично нейно, както и отговорността. За пръв път, откакто тогава бе седяла във „Фуке“, тя се чувстваше подготвена да приеме последиците. Продължи да крачи из стаята и да обмисля всичко. Реми беше прав. Това беше Соломоновско решение. Мари Клод и Анри Симоне имаха законни претенции към детето. Тя нямаше. Вече не можеше да мисли за него като за свое, като за мъничкото същество, което й бяха мушнали в ръцете при един внезапен обрат на съдбата. Най-малкото, родителите можеха да отидат да потърсят помощ от полицията, за да си намерят бебето. Тя щеше да им предостави цялата липсваща информация за дъщеря им. Крисчън щеше да бъде в безопасност при баба си и дядо си по майчина линия.
Тя погледна часовника си. Беше почти шест часът. Нямаше да е трудно да намери семейство Симоне. Едно от хубавите неща в Швейцария, с всичките им архаични правила и наредби, с всичките им потискащи правилници и нежеланието им да се присъединят към Европейския съюз, беше, че те имаха закон, който забраняваше на всички, които живеят в страната, независимо от това дали са видни личности, дали имат връзки, и независимо от националността им да имат нерегистрирани адреси и телефонни номера. Тя излезе в антрето и бръкна под купчината списания да извади телефонния указател. Симоне. Мари Клод и Анри. „Рю Кодаз“ № 20, Женева. Тя притисна отворения указател към гърдите си и изтича във всекидневната, където седна, за да си препише адреса и телефонния номер. Останала без дъх, грабна чантичката си, пъхна листчето вътре и изтича към вратата. Там се спря. Ами ако Реми се прибереше тук, докато нея я няма? Трябваше да му остави бележка. Втурна се обратно във всекидневната и откъсна лист хартия от бележника върху масата. Набързо надраска следното:
Обърна се и изтича пак към вратата и навън от къщата. След още няколко минути беше вече отворила гаража, беше запалила колата и я беше извадила на заден на улицата. Десет минути по-късно излезе на шосето и тръгна по магистралата за Женева.
Двадесет и шеста глава
Реми получи съобщението на Лекси, тъкмо когато наближаваше вилата на Петер Тоглин в Лозана. Срещата му с Мари Роси беше насрочена за шест и тридесет. Вече не можеше да се връща назад. Разполагаше само с десет минути, за да пристигне навреме. Той отби от пътя, спря колата и набра номера й. Лекси отговори още след първото иззвъняване.
— Къде си? — попита той, без да й каже нищо друго.
Тя си даде сметка, че вятърът нахлува през стъклото и го затвори, преди да попита в отговор:
— Ти получи ли съобщението ми?
— Затова ти се обаждам — отвърна той и пак попита: — Къде си?
Шийните й мускули пареха като горещи въглени и тя чувстваше, че й се повръща.
— На път за Женева — каза тя. — Ти беше прав. През цялото време това си оставаше морална дилема.
Той разбра, но нямаше как да я спре.
— Не го прави, Лекси — строго каза той. — Обърни колата и се прибери у дома. Ще пристигна там след по-малко от час. Моля те — настоятелно добави той.
Няколко коли я подминаха и тя увеличи скоростта на сто и петдесет километра в час, след което смени лентата и остана вдясно, където, подкара с приличните сто и десет.