— Не, твърде късно е — каза тя, а гласът й внезапно секна. — Нямам право над него по закон, а те имат. Имат най-малкото правото да отидат в полицията и да поискат от тях да го потърсят. Аз нямам такова право.
Реми беше на предела на силите си и блъсна леко челото си в кормилото.
— Границите на законно и незаконно вече са надхвърлени, Лекси — умоляваше я той. — Прибери се у дома. Аз сбърках. Отидохме твърде далече във всичко…
Реакция не последва. Той продължи да повтаря името й, повтори го много пъти, докато осъзна, че думите му увисват във въздуха. Тя беше затворила телефона. Той пак излезе на пътя и се опита да се свърже с нея поне още десетина пъти. Когато забеляза първия пътен знак, указващ отбивката към Уши, елегантното предградие на Лозана, разположено непосредствено край езерото, той сви нататък. Докато караше, реши, че трябва да разчита на обстоятелството, че всичко се е случило толкова бързо, че никой не е имал време да отведе Крисчън някъде другаде. Но все пак това не бе моментът да си играе на игрички. Послуша инстинкта си и се обади на Стария. Когато той отговори, Реми не си губи времето в любезности.
— Андреас е мъртъв — съобщи той, без всякакво предисловие.
Последва няколко секунди тишина.
— Това променя всичко. — Стария говореше бавно. — Трябваше да се досетя. Твоята приятелка едва не се блъсна в мен, докато тичаше през фоайето на хотела — почти на себе си продължи той. — Изглеждаше ужасно.
— Подозирам, че е била там, когато се е случило.
— Подозираш ли?
Реми не си даде труда да даде израз на негодуванието си. Мислите му бяха съсредоточени сега само върху действията.
— Не разполагам с подробности — бързо обясни той. — На път съм за вилата на Тоглин, където ще обсъждам въпроса с картината.
— Ела да се срещнем на пристана за гребни лодки под наем на езерото в Монтрьо, когато приключиш там.
Реми беше готов да приеме, дори само за да успокои Стария, но размисли.
— Тя е тръгнала и отива при семейство Симоне в Женева — съобщи той.
До този момент Стария не бе предполагал, че Реми може да изгуби контрол над жената. Положението бе по-лошо, отколкото си бе представял.
— Веднага ще изпратя Айвън там.
Ала Реми отдавна вече не мислеше за пътуването на Лекси до Женева. Чувстваше, че нервната му енергия и страхът му го изгарят.
— Кажи на Имоджин да отиде във вилата на Лекси — бързо започна да нарежда той. — Ключът е заровен в земята, при растението отдясно на входната врата. Кажи й да ме чака там. Ще пристигна някъде след час. — Предусети, че ще има възражения. — Аз сбърках — изтърси той. — Трябваше да ти кажа всичко от самото начало. — Гласът му звучеше настоятелно. — Но сега не е времето да се задават въпроси. Просто ми се довери.
Стария добре разбираше, че не трябва да спори.
— Винаги съм ти се доверявал — тихо каза той. Позасмя се леко. — Предполагам, че вече не ни вълнува въпросът за cherchez la femme, търси жената във всичко. Сега ни интересува търси трупа. Каква ирония, нали?
Реми бе започнал да губи търпение.
— Сега не е време за твоите философски шегички.
— Изобщо не са философски — възрази Стария. — Само потвърждават онова, което казахме в началото.
— Какво беше то?
— Ти каза, че не можеш да влезеш в една приятелска страна и да извършиш публична екзекуция чрез обесване там, а аз ти казах, че си представям по-скоро едно частно погребение. И сега ние ще имаме това частно погребение. Въпросът е само къде и кога.
След пристигането на екипа в Швейцария, Джошуа зае позиция близо до клиниката. Малко след осем часа вечерта една черна погребална кола спря пред сградата и от нея излязоха двама мъже. Те бяха облечени в тъмни костюми и извадиха сгъваема алуминиева носилка от колата, след което тръгнаха към входа, където се скриха. Докато чакаше на хладния швейцарски въздух двамата пак да се появят с трупа, Джошуа бързо отиде до колата си, която бе паркирал от другата страна на шосето, на няколко метра от входа. Той отключи вратата и влезе вътре. Взе мобилния си телефон и набра номера на Стария. С ясен и точен глас обясни какво е положението, изслуша напомнянето веднага щом двамата излязат с трупа и се качат на погребалната кола, да се обади пак и след това да потегли с колата си. Да не звъни, когато е на магистралата. След като затвори телефона, Джошуа завъртя ключа на запалването, провери дали фаровете му са угасени, пак провери горивото и остана в колата. Наблюдаваше входа за клиниката в огледалото за обратно виждане. Минаха тридесет минути, преди да забележи, че нещо ставаше при плъзгащите се двойни врати на клиниката. Най-напред излезе някакъв мъж, облечен в бели болнични дрехи, последваха го двамата мъже, които бяха застанали в двата края на алуминиевата носилка. Те размениха няколко думи и мъжът, за когото Джошуа предположи, че е санитар, остана на мястото си, а двамата отидоха с носилката до погребалната кола. Единият, който бе отпред на носилката, мина да отвори задната врата, след което помогна на колегата си да поставят носилката отзад в колата. След като я настаниха вътре, те се ръкуваха със санитаря, отвориха страничните врати на колата и се качиха.