През времето, което запалването на двигателя отне на шофьора на погребалната кола, Джошуа пак се обади на Стария, като го информира с едно изречение, че тръгва на път. Когато погребалната кола го отмина, Джошуа запали фаровете си, изчака няколко секунди и потегли.
Пътят от клиниката до магистралата беше тесен и се виеше в подножието на планината, като минаваше през невъзможно тесен проход, след което продължаваше в две платна, които се включваха директно в магистралата, която се отклоняваше за Женева, а също и за други големи швейцарски градове, както и за Франция и Германия. Джошуа следваше погребалната кола от разстояние, докато се приближаваха към входа на магистралата. За миг дъхът му секна, когато се запита дали всъщност колата ще завие към Женева, или ще тръгне в друга посока. Мобилният му телефон бе на седалката в малко вероятния случай, че Стария бе сгрешил, когато твърдеше, че крайният пункт ще е Женева — или джамията, или летището. Задните светлини светнаха при спирането и погребалната кола само леко понамали ход, преди да обърне към малкото колело на кръговото движение и да се плъзне по дясната лента на магистралата в посока Женева. Джошуа си пое дъх и я последва.
Движението не беше натоварено и той почти нямаше проблеми да не изпуска колата от поглед. Тридесет минути по-късно видя, че колата се премества от средната лента в дясната и разбра, че тя наистина се насочва към летището. След още няколко мили колата даде десен мигач, с което стана ясно, че поема по пътя, който водеше направо към онази част от летището, която беше предназначена за частни машини. Джошуа я последва, готов да тръгне по същия път, когато осъзна, че, за да влезе в този сектор на пистата, се изисква специален пропуск. Той се придвижи колкото може по-напред, без да му се налага фактически да преминава през контролния пост и отби встрани от пътя. В далечината видя задните светлини на погребалната кола, която спря на контролнопропускателния пункт, след което бариерата беше вдигната и колата увеличи скорост, продължавайки напред. Джошуа взе бинокъла и видя няколко частни самолета на пистата, а също и погребалната кола, която в един миг изчезна зад един завой на лъкатушещия път. Той изчака, надявайки се да забележи оживление край някой от частните самолети, спрели на пистата. Минаха десет минути. Минаха двадесет минути и още нямаше нищо. Накрая, тъкмо когато той се готвеше да вземе телефона и да позвъни на Стария, видя погребалната кола да се приближава към един от самолетите. Имаше пълнолуние и за него така беше по-лесно да различи двамата мъже, които извадиха носилката от задната врата на погребалната кола. Други двама мъже се появиха от самолета, за да помогнат да внесат носилката по късата редица стъпала вътре. Минаха още десет минути и самолетът бавно започна да рулира към една от пистите за излитане. Джошуа взе телефона и звънна на Стария. Разговорът им бе кратък. След като затвори телефона, той продължи да изпълнява инструкциите на Стария, направи обратен завой и тръгна по шосето, водещо към магистралата в посока на дома на Тоглин в Лозана.
Когато Серена пристигна в Джида, жегата беше убийствена. Температурата достигаше невъзможно високи стойности, почти четиридесет и осем градуса по Целзий, като вечер слизаше едва до над тридесет и пет. Облечена в задължителната чадор и с хиджаб, които саудитският закон изискваше да се носят от всички жени и дори от тези, които не бяха мюсюлманки, Серена успя да оцелее в жегата, като остана права пред климатичната уредба, която охлаждаше стаята й в женското общежитие недалече от покрития пазар сук. Вечерта, когато пристигна, тя съблече дрехите си и взе един студен душ, преди да се увие в хавлиената кърпа и да легне на тясното легло, където най-накрая успя да се унесе в сън.