Двадесет и седма глава
Вилата на Петер Тоглин представляваше огромна шистена постройка от деветнадесети век, с незакривана от нищо гледка към Женевското езеро.
Реми се приближи към портата от ковано желязо и позвъни. В отговор чу глас по малкия домофон, монтиран под охранителната камера. Реми се представи като Стефан Уоткинс, фалшифицираният му паспорт в пълна готовност в джоба му, ако му го поискаха. Вратата се отвори с щракване. Реми мина през портата от ковано желязо и тръгна по постланата с камъчета алея, която водеше към къщата, когато се появи охраната, як мъж с обръсната глава, с излъскани до блясък черни обувки и влажна зелена престилка над бялата му риза и тъмните памучни панталони. След него вървяха два шоколадови на цвят добермана, единият мъжки, а другият женски, като игриво хапеха маншетите на панталоните му. Служителят на Тоглин нареди на кучетата да го следват по петите, кимна в знак на поздрав към Реми и го покани да го последва през масивната двойна дъбова врата на вилата.
Мари Роси го чакаше. Тя му се стори пребледняла.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза отривисто тя. — Бихте ли ме последвали, моля?
Реми усети, че е разстроена.
— Каква красива вила — коментира той, ускорявайки ход, за да не изостане от нея. Концентриран в себе си, мобилизиран с всичката си придобита с тренинг в живота подготовка, той разбираше, че му се предлага само един шанс.
— Всъщност ние отиваме в малката къща в двора, където излагаме нашите предмети на изкуството.
Те стигнаха мълчаливо до другия край на настланата с камъчета алея, където се издигаше проста квадратна постройка, отделена от основната сграда с огромна, засадена с всякакви зеленчуци градина. Вратата не беше заключена. Реми вървеше след Роси и изчака тя да му даде знак да влезе вътре и да се настани на единия от двата стола, разположени край правоъгълната стъклена маса. Стените бяха голи, боядисани в бяло, а стаята се осветяваше от миниатюрни прожекторчета, поставени в четирите ъгъла на тавана. Пред едната стена, вдясно от масата, върху стоика от ковано желязо беше скулптурата на Бранкузи. Реми разпозна в нея една от ранните творби на автора, от около 1906 или 1907 година. Представляваше бронзова скулптура на детска глава.
Роси веднага премина по същество.
— Можете да не се съмнявате, че разполагаме с удостоверение за автентичност.
— Не се съмнявам — отговори Реми. — Може ли? — изправи се той и се приближи до скулптурата. Бръкна в десния си джоб, извади очила и се взря в творбата, преди да се изправи. — Направо е прекрасна.
Роси остана безучастна.
— Предполагам, че отговаря на изискванията на вашия клиент.
Реми се върна и седна на стола си. Роси не се бе помръднала. Както бе седнала с ръце, сплетени в скута, тя беше олицетворение на спокойствието и благоприличието. Единственият признак за това, че се чувства неспокойна, бяха устните й, които нервно потрепваха и се мърдаха.
— Смятам, че отговаря — отвърна Реми, като пак погледна към творбата. Вие обсъдихте ли цената с вашия клиент?
Тя неловко се раздвижи на стола си.
— Всъщност, не сме — започна тя и сякаш мереше думите си. — Един член на семейството почина — рече накрая тя.
Той сведе поглед към стъклената маса, за да скрие радостта си от наученото преди много години за слабостта на човешките същества. За нуждата да говорят. За необходимостта да се изповядват. За възможността да се използва бедата или дори скръбта за осигуряване на финансово и емоционално превъзходство. Жената не изпитваше никакво угризение да използва сполетялото Тоглин нещастие, за да събуди у Реми съчувствие и да спечели признание от своя шеф.
— Разбирам — каза Реми. — Съжалявам да чуя това. — Изглеждаше резервиран. — Може би сега не е най-подходящият момент да обсъждаме делови въпроси.
— Напротив — веднага реагира тя. — Ако смятах, че не е удобно, щях да отменя срещата. — Гледаше го с уверен и втренчен поглед. — Моят клиент е съгласен с вашите условия за картината на Тисо — продължи Роси. — Мисля, че говорихме за петдесет хиляди долара над покупната цена.
В този момент той зае умишлено неопределена поза.
— Това е така, ако моят клиент приеме да я продаде. С което пак се връщаме на скулптурата на Бранкузи и това дали вашият клиент сериозно възнамерява да извършим размяната.
За пръв път във външния вид на Роси се появи някаква слабост. Изглеждаше раздразнена.