— Мислех си, че този въпрос е уреден.
Реми се поусмихна.
— Аз за първи път виждам тази скулптура — с равен глас каза той. — Нямаше как да знам какво представлява. Вие не казахте нищо конкретно. Сега трябва да споделя с моя клиент мнението си на основа на пазарните стойности и по тази причина смятах, че вие ще предложите цена. — Той помълча. — Или поне ще направите оферта.
— Дори ако можех да предложа цена, ако правилно ви разбирам, вие пак няма да сте в състояние да вземете решение.
— Цената на картината на Тисо не е проблем — избегна отговор Реми.
— Нямах предвид картината на Тисо — хладно реагира Роси. — Аз бях приела, че част от сделката е уредена.
— Тази сделка е на две нива — доста любезно отговори Реми. — Аз, всъщност, се надявах да мога да се срещна директно с вашия клиент. В най-добрия случай, мислех, че можем да обсъдим с него няколко евентуални покупки на предмети от колекцията му.
Тя изглеждаше буквално шокирана от предложението му.
— Защо моят клиент да се съгласява да се среща с вас, когато аз съм тук? — Опита се да изглежда така, сякаш предложението му й се струва забавно. — На мен не би ми минало и през ума да искам да се срещам директно с вашия клиент.
Реми сви рамене.
— Ще ми бъде приятно да ви уредя среща, ако смятате, че това ще бъде полезно за интересите и на двама ни.
— Това е абсурдно — реагира Роси.
В този момент мисълта, която го бе споходила мимолетно в колата, заживя свой собствен живот. Беше опасно, но той знаеше какво му трябва, за да постигне резултат — с идеално групиране на съответните ходове, пълно синхронизиране до последната секунда и, ако имаше късмет, отвличане на вниманието на Тоглин с внезапната смърт на племенника му в съчетание с амбициите на Роси.
— Разбирам — спокойно каза Реми. — Моментът е неподходящ предвид проблемите на вашия клиент…
— Това няма нищо общо — отсече Роси. — Неговата лична… — Тя сякаш търсеше подходящата дума — скръб — най-сетне можа да продължи, — е точно това, което е. Лична.
Реми седна напред на стола си.
— Какво предлагате? Има ли някакъв начин да се свържете с него, за да придобиете представа каква ще е цената на скулптурата на Бранкузи? Ако това стане, аз мога да се свържа с моя клиент и да го убедя да сключи сделката, като ми се довери.
Реми забеляза, че тя преценява всички за и против, ако наруши спокойствието на Тоглин в момент като този. Предвид предполагаемата причина за срещата им, най-прекрасната част беше тази, че Реми изобщо не го бе грижа нито за картината, нито за скулптурата. Той достатъчно дълго бе изучавал досието на Тоглин, за да познава психологическите нюанси на характера му. Тоглин беше майстор на разделянето на живота си на категории. Скръбта по племенника нямаше нищо общо с това да получи каквото иска, а той искаше картината на Тисо по причини, които надхвърляха деловата му прозорливост. Това беше първият момент след избухването на бомбата във „Фуке“, когато Реми чувстваше, че взема връх. Необходимо му беше само да преброи участниците. Колко хора обитаваха вилата и колко се навъртаха из района на градината. Ако имаше голям късмет, можеше да се измъкне безнаказано. Направи преглед на всичко, което вече му бе известно. Пистолетът му беше в колата. Колата беше заключена. Ключовете се намираха в десния джоб на сакото му. Ръцете му бяха свободни. Не носеше нищо. Небето беше ясно. Не валеше. Анализира действията, които възнамеряваше да предприеме, ако му се откриеше и най-малка възможност. Спомни си какво му бе казал Стария. На Имоджин и Антон им беше известно, че само двама души обитаваха вилата — Енрике и бавачката. Освен това, естествено, и кучетата.
Роси бръкна в джоба си и извади портативна радиостанция. Когато я включи, чу се пукот и един глас се обади на немски. Каза само една дума. Ja? Да? Роси отговори бързо на немски.
— Шефът може ли да се обади?
Гласът от другия край не говореше ясно, но Реми чу най-важното, нещо за сестра му. Значи Тоглин беше там с Бригите.
— Виж какво можеш да направиш — нареди Роси. — Помоли го да ми се обади на мобилния телефон. Аз съм с клиента.
Няколко минути двамата останаха в мълчание. Роси барабанеше с пръсти по стъкления плот и се взираше някъде зад Реми, с фиксиран върху голата стена зад него поглед. Реми седеше със скръстени на масата ръце. В ума си той броеше от сто надолу. Когато стигна до четиридесет и три, мобилният телефон на Роси иззвъня. Разговорът отново бе на немски, макар че тя рядко произнасяше по някоя дума — да, не и понякога разбирам.