Чувстваше се като човек, понесен от течението. Взе бебето от Имоджин и й поръча да не забрави да вземе изкуственото мляко и пеленките. Когато тя се върна от спалнята с голяма чанта, на лицето й беше изписано странно изражение.
— Ето — каза тя, като му подаде късче хартия, докато поемаше бебето от него. — Тя е оставила бележка.
Реми взе бележката. Съвършено безмълвен, той я прочете и препрочете, след което отново я прочете за трети път. Би я прочел дори още веднъж, ако Стария не бе настоял да побързат и да се махат от вилата.
— Налага се да тръгваме — каза Стария.
Реми ги последва, заключи вратата и тръгна към колата си. Имаше си вече нови тайни, помисли си той, като се настани на седалката на шофьора, тайни, които никой на света не можеше да го убеди да разкрие. Мисълта за нея смекчаваше болката на наранената му душа. Ако нещо й се случеше, не знаеше дали ще може да преживее още една такава загуба.
Двадесет и осма глава
Петер Тоглин имаше бронзовокафяв загар и блестящо бели зъби, а бялата му коса, която някога бе била руса, беше на обезцветени от слънцето по-светли ивици. От него се носеше аромат на прекрасна пудра и скъп одеколон, той излъчваше и непринудеността, която заможните и разглезени хора притежават.
Бригите беше сама с брат си. Лекарят я беше придружил до къщата, но бе останал по-малко от десетина минути, достатъчно дълго, за да се увери, че Петер е там, за да посрещне сестра си, да съобщи вестта и да обясни с медицински термини как една такава катастрофа е могла да се случи. Петер беше потресен, но запази спокойствие.
Брат и сестра седяха в библиотеката — просторна стая с дъбова ламперия и рафтове, пълни с редки книги. На една от страните имаше сбирка от абстрактни и кубистични платна, създадени от художници като Брак, Дали, Матис и Пикасо. На друга от страните, окачени на невидими риболовни влакна на корнизите, които опасваха тавана, висяха няколко картини на Моне, една на Мане, една на Фрагонар, две на Касат и една на Дали.
Наскоро монтираната стена, която заемаше едната страна на стаята, беше от бронирано срещу куршуми стъкло и в нея бяха разположени сензори, свързани към сложна алармена система, инсталирана в цялата вила. Сигнализацията не само подаваше сигнал до местната охранителна служба, но беше и внимателно настроена и нагласена да привлича вниманието на кучетата. Ако в къщата се вмъкнеше крадец или дори само бъдеше направен опит за проникване с взлом, още преди пристигането на охраната, колибката на животните автоматично се отваряше, за да излязат доберманите на воля. Имаше и други картини на пода, подпрени на перваза край стената, всяка една образец на някои от най-изтъкнатите френски импресионисти от деветнадесети век. Имаше и картини, поставени на стативи, разположени на различни места из стаята, а имаше и такива, които произволно бяха сложени върху няколко стола. Голяма маса, инкрустирана с полускъпоценни камъни, бе поставена в центъра на стаята, а върху нея лежаха дебели албуми с графики и сбирка нацистки сувенири.
Бащата на Петер и Бригите, Франсоа Тоглин, бе изпълнявал ролята на личен банкер на Хитлер в Швейцария, а впоследствие и на Гьоринг, Гьобелс и останалите от бандата, като получаваше откраднати предмети на изкуството през годините на Третия райх. Старият Тоглин знаеше, че Гьоринг, титулуваният познавач, смята кубистите и абстракционистите за дегенерати. Системата му беше проста. Тоглин наемаше свой близък приятел, който бе и многоуважаван германски търговец на картини на име Хаберщок, чието единствено задължение беше да намира и конфискува картини на Рембранд и Брьогел, двама от специалните любимци на Гьоринг. В замяна Гьоринг даваше на Хаберщок творби на Дали, Пикасо, Брак и Матис. До смъртта си Франсоа Тоглин бе натрупал значителна колекция и, естествено, я завеща на сина и дъщеря си. В контраст с доста ограничените консервативни вкусове на нацистките лидери, както старият, така и младият Тоглин, а също и Бригите, ценяха модернистите и бяха съхранили творбите им като инвестиция, като изчакваха да се появи глад за тях на пазара, преди да ги продадат.
Бригите се опита отчаяно да се овладее достатъчно дълго, за да опише подробностите за смъртта на Андреас. Когато тя започна да говори, Петер тихо стана и като я остави да седи на кожената кушетка, отиде към бюрото си. Той седна там, наведе глава, вплел пръстите на ръцете си върху плота. Слушаше.
— Хирургическата намеса мина добре — започна опечалената майка. — Необходими бяха само петнадесет минути и байпасът бе поставен. — Тя спря, за да избърше очите си. — Мисля, че му викат „Hickman — катетър“. — Тя навлезе в най-дребни подробности и описа хронологията на трагичните събития, като някак си осъзна, че докато говореше, ситуацията й се струва по-реална. — Докато той още беше в реанимационната, лекарят излезе да ми каже, че всичко е минало добре. Андреас беше още под въздействието на упойката. — Тя се размърда на кушетката. — Аз чаках в неговата стая. — Тя потисна риданието си. — Когато излезе от реанимацията, още беше замаян, но ме видя и ми стисна ръката. — Тя си пое дъх. — Седнах при него. Останах до леглото му, докато секретарката не ми предаде, че доктор Фелс иска да ме види в кабинета си.