Тя започна да плаче тихо и няколко секунди не бе в състояние да продължи.
Петер не помръдна, не вдигна поглед, не произнесе нито дума.
— Изчаках доктор Фелс в кабинета му, докато дойде — най-сетне успя да продължи тя. — Преди да бе ми казал каквото и да е, секретарката се втурна в кабинета и му каза, че е възникнал спешен случай. — Тя преглътна веднъж и сякаш не можеше да диша. — Не ми мина и през ума, че това може да е Андреас. — Тя спря и зарови лице в ръцете си, като се разрида. Трябваха й още няколко минути, преди да може да продължи.
Петер стана и се разходи до далечния край на стаята. Той се взря упорито в стъклената стена, ръцете му бяха кръстосани на гърба. Изчака. Всяка демонстрация на емоции го караше да се чувства неудобно.
— Всичко стана толкова бързо. От всички посоки тичаха хора, носеха някакви прибори с тръбички. Аз бях сама. — Тя пак спря, за да се овладее. — Господи! — Смазана от скръбта, тя се затресе.
Погледна към брат си, който бе застанал с гръб към нея. Успя да се овладее и когато пак заговори, гласът й бе само малко по-висок от шепот. — Изтичах в коридора. Тогава разбрах, че е Андреас. — Тя се разтрепери. — Просто разбрах.
Нямаше причина повече да потиска мъката си. Беше описала смъртта и с това бе приключила. Свлече се на възглавничките на кушетката и тихо заплака, като спираше, само за да си поеме дъх и да избърше очите си, или да подсуши носа си.
До този момент Петер не бе казал нищо. Той, изглежда, искаше да асимилира неоспоримия факт на смъртта, в която по негова преценка нямаше логика. На Андреас му бе писано да умре доста отдавна от продължителната болест, която бе завладяла тялото и кръвта му. Петер и останалите членове на семейството, обаче, не искаха да приемат това и грижливо бяха планирали осигуряването на най-добрата възможност за него да се пребори с рака, който, оставен без грижи, щеше да го съсипе напълно. Не, обаче, и смърт по такъв начин. Не и това несвързано с болестта усложнение, което се случваше статистически при такъв малък брой случаи и при тази рутинна хирургическа намеса. Не беше емболия, която да повали племенника му без предупреждение. Беше нещо прекалено банално. Такива неща не можеха да се случат на него и на неговото семейство. Той се върна при бюрото си и седна. Беше бледен. Погледна към сестра си и изчака плачът й да стихне, преди да заговори.
— Ще се обадя на Али.
— Не знам дали ще мога да живея след всичко това — изплака тя.
Той сякаш мислеше на глас.
— Али ще иска Андреас да бъде пренесен в Джида, за да го погребат там.
На лицето й се изписа ужас.
— Не! — извика тя. — Той ще бъде погребан в Европа. Близо до мен.
Петер остана спокоен.
— Ще го помоля.
Внезапно скръбта й се бе сменила с ярост.
— Не, ще му наредиш — горчиво каза тя с изкривена уста и присвити очи. — Няма да го молиш нищо. Моят син ще бъде погребан, както си е редно, в мюсюлманското гробище в Женева. Разбра ли това?
Петер отново сякаш мислеше на глас това, което казваше.
— За Али ще е по-лесно да дойде в Париж — започна той, преди да погледне към Бригите. — Французите са далеч по-снизходителни от швейцарците. Ще му задават по-малко въпроси. Али има добри взаимоотношения с някои хора от френското правителство. Не забравяй, че трупът трябва да бъде погребан двадесет и четири часа след смъртта, което означава, че Али трябва да пристигне тук до утре сутринта най-късно. Погребението на Андреас в Париж е много по-реалистично от всяка гледна точка. Шансовете Али да се съгласи са много по-големи, ако знае, че няма да му се наложи да срещне проблеми, когато влезе във Франция, което е напълно вероятно, ако се опита да дойде в Швейцария.