— Аз ще се погрижа за всичко — увери я Петер. — Няма да те изоставя — добави той, като улови ръката й и я притисна към устните си. — Ние сме една кръв. Андреас е наша кръв и Рашид също е наш. Въпреки деловите ни отношения, Али не е част от нашето семейство.
Когато излязоха в антрето, той я поведе нагоре по стълбите и по широкия коридор към стаята й.
— Опитай се да поспиш — добави Петер, преди да затвори вратата след себе си.
Сън, безрадостно си помисли тя. Единственият сън, който можеше да й донесе утеха и да облекчи мъчителната болка в сърцето й, беше сънят без край. Имаше мигове, когато тя знаеше по-добре от всички кое е най-добро за нея. А точно в този миг знаеше, че няма да може да преживее всичко това. Това беше краят на всичко. Друго не й оставаше.
Веднага след като остави сестра си, Тоглин се върна долу, в библиотеката. Точно тогава Енрике му позвъни по вътрешния телефон. Роси била с търговеца на картини в малката къща. Трябвало да говори с него. Дали ще е възможно? Тоглин прие. Той вдигна слушалката и набра мобилния телефон на Роси. Разговорът им бе кратък — достатъчно дълъг, тя да го накара да определи цена за скулптурата на Бранкузи. Тоглин беше объркан. Последното нещо, което му беше на главата точно сега, беше да купува и продава картини. Ала все пак искаше да придобие картината на Тисо. Когато приключи с инструкциите на Роси, позвъни на Енрике. Той пристигна след няколко минути. Остана прав, докато Тоглин му даваше нареждания. Трябваше да приготви колата. Когато Бригите се събудеше, щеше да ги откара на летището, откъдето щяха да се качат на един от неговите частни самолети за Париж. Когато пристигнеха, щяха да отидат в апартамента на лекаря, не в този на Бригите. Петер бе решил още да не споменава за бебето засега.
Енрике кимна и излезе от стаята.
Тоглин седна на бюрото си с лице към стъклената стена и започна да преглежда книжата си. Когато намери телефона, който му трябваше, позвъни. Даде разпореждания на немски. Двамата му млади служители, които бяха отвлекли бебето от хотелската стая на Сорша, трябваше да заминат за вилата на семейство Симоне. Искаше Симоне да бъдат заставени да замълчат. Не му трябваха нови усложнения, особено с медиите. Двамата младежи го разбраха.
Ако всичко станеше според плана, след погребението на Андреас бебето щеше да е вече качено на частния му самолет на път за Джида. В този момент си даде сметка, че повече не може да отлага неизбежното. Беше изчакал доста дълго, преди да съобщи за случилото се на Али. Той вдигна слушалката.
Разговорът между Тоглин и Али Карим беше кратък и удивително спокоен. Бащата на Андреас не изрази кой знае каква скръб, само помълча за миг-два. Както Тоглин подозираше, Али беше решил, че тялото на Андреас ще бъде върнато в Джида за погребението. Едва когато му обясни, че Бригите настоява синът й да бъде погребан в Париж, Карим демонстрира емоции. Той бързо заговори на арабски. Да се качат тленните останки на сина му на самолета, нареди той на шурея си, независимо дали Бригите ще разбере, или няма да разбере. Това беше мигът, от който Тоглин се опасяваше. В отговор той обясни проблема с бебето. Сестра му на всяка цена била решила да задържи детето при себе си. Али го изслуша. Ако разберяла, че ще пренасят Андреас в Джида за погребението, съществувал риск тя да избяга с бебето. Била съсипана от скръб. Не можело да бъде обуздана. Али го прекъсна. Убий я, нареди той на Тоглин. Сега тя вече била безполезна за тях. Тоглин се вцепени. Дори за човек студен и пресметлив като него мисълта да убие собствената си сестра не беше възможна. Тук сме в Швейцария, гневно отговори той, а не в някоя страна без закони, управлявана от шепа извратени шейхове. Невъзможно. Али замълча, а Тоглин предложи алтернатива. Не беше ли по-добре да се даде на Бригите нещо, за да се смекчи болката й и да се гарантира лоялността й? Да бъде оставена да погребе сина си в парижката джамия. Вече била дала съгласието си бебето да остане там, във вилата в Уши. Докато тя се намира в Париж за погребението, той ще се погрижи бебето да бъде качено на самолета за Джида. След няколкоминутно обсъждане старият саудитски арабин прие. Щял да пристигне в Париж на следващата сутрин. Двамата мъже си размениха тайни изрази, за да се уточнят къде Али ще отседне в Париж. Накрая решиха, че това ще е частната резиденция на имама на парижката джамия, за да се избегнат излишни премествания.
След като затвори слушалката, Тоглин остана няколко мига седнал, потънал в мисли. От своята удобна позиция можеше да види как Енрике вече е приготвил няколко куфара и ги носи към мерцедеса, паркиран при входа на вилата откъм езерото. Няколко минути по-късно той наблюдаваше как бавачката с Рашид на ръце излезе от къщата. Той предположи, че отиват на разходка из градината. Денят беше прекрасен. Точно тогава забеляза Роси, придружавана от някакъв мъж, за когото предположи, че е търговецът на картини, да излизат от малката галерия. Докато те вървяха към входната врата, бавачката сякаш също се бе отправила в тази посока. В този момент Тоглин стана, за да си вземе куфарчето за документи, което стоеше на пода до кушетката. И точно тогава чу пронизителните викове, които се разнесоха от градината. Докато погледне, и всичко беше вече свършило. Роси лежеше на земята, а бавачката тичаше към къщата. Тоглин се втурна навън от библиотеката, тъкмо когато Енрике изтича иззад къщата, откъм входа при езерото. Той стискаше пистолет в ръката си и се втурна към портата. Тоглин го следваше на няколко крачки. Той също държеше пистолета си готов за стрелба. Когато излязоха на улицата, двамата успяха да видят как колата изчезва в далечината. Беше твърде късно. Бебето го нямаше, изтръгнато от ръцете на бавачката от мъжа, който се бе представил за търговец на картини.