— Нещо не е наред — нервно каза тя.
Облекчението в гласа му беше осезаемо.
— Къде си?
— Пред къщата на Симоне.
— Махай се оттам — веднага й нареди той. — Иди в „Грап д’Ор“. След половин час ще дойда при теб.
— Не ти вярвам.
— Вече съм на път — твърдо заяви той.
— А Крисчън — реагира тя с изпълнен с тревога глас. — Не мога даже да се свържа с майка ми. Тя е освободила хотела.
— Лекси, слушай ме. Майка ти е или в моя апартамент, или е на път за там. Бебето е там, или скоро ще бъде заведено при нея. Кълна ти се. Обади й се.
— Не мога — спокойно каза Лекси. — Тя няма мобилен телефон.
— Тогава се обади в моя апартамент. Ще ти дам номера.
— Тя няма да вдигне слушалката в твоя апартамент.
— Можеш ли да си запишеш един номер?
Тя вече търсеше в чантичката си листче и писалка.
— Давай.
— Ще ти дам номера на мобилния телефон на жената, която ще заведе бебето в моя апартамент — обясни той, преди да й издиктува номера на Имоджин. — Ще й кажа, че ти ще се обадиш. Но веднага се махай оттам, по дяволите. Опасно е.
Лекси си записа номера.
— Нещо не е наред — повтори тя.
Той не схвана мисълта й.
— Лекси, всичко почти свърши. Всичко ще бъде наред, обещавам ти.
— Не — възрази тя. — Входната врата е отворена, всички лампи светят, а се разнесе и този силен звук, сякаш някой увеличи говора на телевизора. След това, също така внезапно всичко утихна. Не се чува нищо. Много е загадъчно.
Той помълча миг-два, като си представи най-лошото.
— Къде точно се намираш?
— Паркирала съм пред къщата на отсрещната страна на улицата.
— Имат ли съседи?
— Да — отговори тя, — и от двете страни.
— Виждаш ли някакви други коли?
Тя се огледа и след това погледна в огледалото за обратно виждане.
— Не мога да видя никакви коли — отговори тя.
Къде по дяволите беше Айвън? Стария го беше изпратил там преди толкова часа.
— Слушай ме — започна внимателно Реми. Той не беше сигурен дали в гласа му няма тревога. — Тръгни бавно, без да палиш фаровете, докато не излезеш от улицата на главния път. Иди в „Трап д’Ор“. Ако е затворено, остани в колата и ме чакай.
Тя продължи да упорства.
— Ами ако им се случи нещо?
Той се ядоса. Гласът му бе изпълнен с неподправен гняв.
— Ако нещо е станало, твърде късно е ти да правиш каквото и да е, а ако нещо предстои да става, по-добре веднага се махай оттам, по дяволите!
Лекси разбра, че той напълно е изчерпал търпението си. Най-накрая, след всички тези дни на лудост, беше успяла да провокира неговата сдържаност. Тя промърмори нещо и запали колата. Той настоя да не затваря телефона, докато не успее да излезе от улицата, без да пали фаровете, и докато не слезеше в подножието на хълма, където да тръгне по главния път назад към езерото.
— Добре — каза накрая тя. — Аз съм близо до езерото. Тръгвам към „Трап д’Ор“.
— Добро момиче — каза той с нескрито облекчение в гласа. — Сега просто остани там.
Не беше никак подходящо да се проявява безгрижие. Той се обади на Имоджин.
— Направи ми една услуга — помоли я той, когато тя се обади. — Остани там, докато Лекси пристигне.
Имоджин прояви нужната отзивчивост.