— А защо да не остана и докато ти не дойдеш тук?
На Реми изобщо не му мина през ума, че Имоджин не беше просто любезна, тя само изпълняваше заповедите на Стария.
Същите двама младежи, момчето и момичето с чистите, свежи лица, които бяха влезли в хотелската стая на Сорша и си бяха тръгнали оттам с бебето, се бяха спотаили край задната врата на вилата на семейство Симоне. Те бяха пристигнали там двадесетина минути преди Лекси. На пръв поглед откъм улицата вилата изглеждаше необитавана от хора, но когато заобиколиха отзад, покрай простора за дрехи и няколкото пластмасови кофи за боклук, видяха светлина в една от стаите на горния етаж. На път за насам бяха решили да позвънят и когато някой дойдеше да отвори вратата, да обяснят, че са ги ограбили. Дали не биха могли да използват телефона, за да се обадят на полицията? Историята им щеше да прозвучи достоверно, защото наскоро в Женева бяха извършени цяла серия от грабежи, като крадците, които се движеха с коли и си търсеха жертвите, се блъсваха челно в някоя кола на някое безлюдно шосе. Когато злополучният шофьор излезеше, за да види какви щети са му нанесени, той беше заплашван с оръжие и му отнемаха мобилните телефони, парите и бижутата, а често и самата кола.
Момчето кимна на момичето, като й даде знак, че сигурно има някой в къщата, което означаваше, че те трябва да променят първоначалния си план и да позвънят на вратата, вместо да влизат с взлом и да изчакат собствениците да се върнат. Когато се запътиха към предния вход на къщата, точно младата жена забеляза, че нещо се движи недалече от тях. Тя смушка съучастника си, който извади нож.
От началото на операцията настроението на Айвън периодично се сменяше — от безсилие до скука. Безсилие, защото не можеше да реши как да деактивира електрическата ограда около телефонните стълбове, разположени близо до вилата на Тоглин, и скука, защото през деня беше принуден да стои без работа и да изчаква нощта, за да се опитва отново. Той седеше на малка масичка в странната синя къща в Монтрьо, недалече от общинския плувен басейн и постоянно поддържаше връзка с Имоджин и Антон, които наблюдаваха вилата на Тоглин. В седем часа същата вечер се беше обадил Стария. Нареди му веднага да тръгне за Женева. Там трябваше да наблюдава къщата на семейство Симоне, в случай че се появеше някой от хората на Тоглин.
Двамата младежи се спряха, като не смееха дори да дишат и забелязаха как някакъв човек тихо се промъква към задната част на къщата. Те видяха, че той носи пистолет. Изчакаха го, докато наближи само на няколко крачки пред тях. Момчето скочи и сграбчи човека изотзад, после сряза гърлото му. Когато непознатият се свлече на земята, момичето взе пистолета му. Без да си дават труда да проверяват дали е жив или мъртъв, те го оставиха там и бързо отидоха до предната врата. Момчето натисна бронзовия бутон. Ако никой не излезеше, щяха да се върнат при задната врата и да счупят стъклото.
Двамата бяха добре развити млади хора, леко разчорлени. Момичето, разрошено и с широко отворени от уплаха очи държеше цигара и запалка. Ръката й трепереше, което беше още една маневра, за да се преструва, че нервите й са съсипани, след като е изтърпяла травмиращото преживяване. Имаха късмет, че бяха останали живи. Очилата на младежа бяха счупени от едната страна и за да може дръжката да стои на мястото си, той я беше увил с парче тиксо. Това беше негова идея. Добър щрих, мислеше си той. Така изглеждаше уязвим. Едно момче с очила трудно можеше да има заплашителен вид. Едно момче със счупени очила изглеждаше направо достойно за съжаление. И двамата си ги биваше.
Мари Клод Симоне дойде до вратата сама. С лиричен, пронизителен глас тя високо попита на френски с типичния водоански акцент.
— Кой е?
От двете страни на махагоновата врата имаше две стъклени прозорчета. Мари Клод надзърна през това отдясно. Видя двамата млади хора. Едва ли имаха повече от двадесетина години.
— Нападнаха ни — отговори момчето. — Можем ли да използваме вашия телефон.
— Ограбиха ни — добави момичето. — Взеха ни всичко, дори и колата.
Мари Клод Симоне беше елегантна жена на петдесет и няколко години, с тъмна коса, тъмни очи и мила усмивка. Беше облечена в бежов копринен пеньоар, с бежови атлазени чехли и стискаше в ръка очилата си за четене, които висяха на украсения с ширит шнур около врата й. Беше раздразнителна и крайно неспокойна жена, чиито пристъпи на истерия се бяха учестили след изчезването на дъщеря й.