Защитата, ваше благородие, твърди, че майката на детето е дала да се разбере какви са нейните желания, когато е пъхнала бебето си в ръцете на една непозната. Това, ваше благородие, е едно сбъднато чудо, въпрос на съдба, изумително съвпадение на обща потребност.
Обвинението, ваше благородие, твърди, че това бебе е човешко същество, което принадлежи на другите, което има минало, настояще и бъдеще, което генетично е свързано с поколения хора, които имат права над това дете. Що се отнася до майката, ваше благородие, тя в най-лошия случай е злощастна жертва на собствените си погрешни убеждения. Внезапно всякакви съмнения изчезнаха от ума на Лекси. Това бебе беше една неопетнена „чиста дъска“, на него му предстоеше ново начало, на това малко същество му се предлагаше втора възможност за живот от една жена, която със сигурност знаеше, че нейният собствен върви към своя край. Съзнателно или подсъзнателно жената, която й беше подала бебето, бе предусетила, че Лекси ще го поиска от мига, в който го бе поела в ръцете си.
Сега обаче бе изправена пред фактическото положение. Започна да си съставя списък на това, което трябваше да свърши. Документи, помисли си и си отбеляза в бележника. Как би могла да се върне в Съединените щати без паспорт за бебето, или поне ако името му не фигурира в нейните документи, така както в документите на приятелите й фигурираха имената на малките им деца? Спомни си за Ник и леко се усмихна. На него винаги му се струваше много забавно как за французите няма друго, което да обичат повече от това да слагат печати в официалните документи — колкото повече бюрократични документи и канцеларщина, толкова по-добре. Но какво щеше да стане, ако Ник бе при нея, когато й подадоха в ръцете бебето? Със сърцето си Лекси знаеше, че на него никога не би му минало през ума да задържи Крисчън. Тя седеше тук с непознатото дете, за което щеше да се грижи, и още беше разтърсена от бомбената експлозия, а мислите й я върнаха към покойния й съпруг.
Бяха се запознали, когато тя започна работа като репортер в същата телевизионна мрежа, в която Ник вече бе станал звезда. Най-напред беше назначена в редакцията за Близкия изток, а след това я местеха във всички други чуждестранни редакции, където ставаха масови убийства, където избухваха въстания и се водеха кръвопролитни войни, докато накрая привлече вниманието на Ник. Беше хубавичка помощник репортерка в редакцията, която само си запълваше времето, като чакаше да й възложат да представя новините в ефир.
Всичко, което Лекси знаеше за личния живот на Ник, беше го научила от колеги, които не обичаха нищо друго толкова, колкото да развенчават мита за мъжа, чието лице се появяваше всяка вечер точно в седем часа във всеки дом в страната. За Лекси не беше кой знае колко изненадващо да научи, че макар професионалният живот на Ник да протичаше сред държавници, президенти и крале, в частния си живот той прекарваше времето си в компанията на тълпи от случайни жени, които запазваха менюта и пепелници като сувенири от предкоиталните вечери в някои от най-луксозните ресторанти по цял свят.
Първият път те всъщност имаха разговор. Ник бе поканил Лекси в кабинета си под претекста, че иска да обсъдят бъдещето й. Тя му оказа нужното уважение, любезно отговори на въпросите му, изброи университетските си препоръки, обсъди целите в живота си и остана леко изненадана от себе си, когато се чу да приема поканата за вечеря още същата вечер, след вечерния информационен бюлетин.
За онези, които познаваха Лекси, беше очевидно, че тя ще успее в избраното от нея поприще и без Ник Блейк. Тя притежаваше дарбата да изслушва хората, да проявява неподправен интерес към това, което те искаха да споделят. С всеки човек, с когото разговаряше, тя по различен начин навеждаше главата си, стискаше по различен начин ръката му, различно беше изражението на очите й, които винаги бяха изпълнени с внимание. А когато говореше, правеше дълги паузи между отделните думи, с което още по-силно спечелваше събеседника си и го хипнотизираше. Обстоятелството, че тя също така се бе оказала и красива, по никакъв начин не накърняваше привлекателността й. Беше наследила от майка си фината й ирландска хубост, а от баща си — неговото чисто американско, дългуресто телосложение. Тя притежаваше усет за една естествена изисканост, което й позволяваше да носи дрехи, подчертаващи специфичния й стил на елегантност на една мъжкарана — панталони и тениски, дънки и обикновени ризи, фланелки и сака, които или бяха провиснали, или плътно стягаха тъничката й талия и тесните й гърди. Тя можеше еднакво лесно да изглежда елегантна и женствена, когато се появяваше и на делови срещи, и на официални вечери, и на други приеми. При тези случаи тя винаги се обличаше в скромна черна тясна рокля, която правеше силуета й отзад да изглежда строен и тесен и по-слаб от този, на която и да е манекенка от подиума. Когато влезеше в някое помещение, имаше навика да полюшква тялото си в серия полукръгове при вървежа. Когато се привеждаше напред и назад при това, заради ръста си, движенията й наподобяваха сякаш танц.