— Само изчакайте — неспокойно отговори тя. — Ще извикам съпруга си.
След минута-две Жан Пиер Анри Симоне се появи на вратата. Мари Клод застана на няколко сантиметра зад него. Беше дребен, оплешивяващ мъж, облечен в безукорен раиран костюм и добре изгладена светлосиня риза, очите му зад кръглите метални очила бяха бдителни и студени. По-късно полицията бе разбрала, че току-що се е бил прибрал у дома. Беше се забавил заради едно късно заседание в банката. Всъщност секретарката му щеше да съобщи, че Мари Клод е била обезпокоена и се е обаждала. Обяснимо е, бе добавила тя. Мосю Симоне бил точен човек, надежден като швейцарски часовник. Съседите твърдяха, че бил предпазлив, нито прекалено любезен, нито неоправдано загрижен. Беше благоразумен. Съобразяваше се с околните. Може би скептичен, но пък нали беше банкер. Ала все пак той беше изключително човечен, склонен да помага на хората в беда. Общото мнение бе, че той е пренебрегнал молбата на жена си да не отваря вратата, за да помогне на двамата младежи.
На Анри Симоне му бе необходима само секунда, за да разбере, че е направил фатална грешка. Още не беше отворил вратата, а само я бе отключил, когато двамата се вмъкнаха вътре и заловиха банкера и жена му. Мари Клод се разпищя. Анри пребледня. Момчето го бе уловило с една ръка през врата, а с другата бе насочило пистолета към главата му. Момичето беше блъснало Мари Клод назад. Когато падна, тя удари главата си отстрани в парапета. По лицето й заструи кръв. Лежеше неподвижно.
— Кой друг е в къщата? — извика момчето и стисна по-силно банкера през врата.
Анри Симоне остана безмълвен. Той почти не бе в състояние да говори.
— Никой — най-сетне успя да промълви той.
Младият мъж го държеше като жив щит, продължавайки да притиска пистолета в главата му, и насила го застави да минат из цялата къща, като палеше лампите и оглеждаше килерите и баните, отваряше и затваряше вратите, катереше се по стълбите, палеше лампи и плафонки, риташе масите и столовете, които се изпречваха на пътя му, докато оглеждаше цялата къща, за да търси детето. Момичето остана долу с Мари Клер. Когато тя простена и започна да идва на себе си, момичето я изрита в лицето и ребрата неколкократно, докато от жената не потече кръв и тя загуби съзнание.
— Къде е телевизорът? — излая младият мъж.
За миг Симоне не можа да го разбере.
— Телевизорът — изкрещя младежът в ухото му.
С треперещ пръст банкерът посочи към кабинета, където двамата с жена му бяха седели, преди звънецът да иззвъни.
— Тук — отговори той и беше избутан вътре.
— Увеличи звука — блъсна го напред младият мъж.
Симоне се подчини.
— По-силно.
Той усили звука.
— Още по-силно — изкрещя мъжът.
Когато звукът загърмя, той дръпна спусъка. Главата на Анри Симоне се пръсна.
Преди да изтича надолу, младият мъж изключи телевизора. Когато слезе в антрето видя как съучастничката му нанася смъртоносния удар по главата на Мари Клер. Жената лежеше мъртва в разливащата се локва кръв.
Младите хора с чистите и свежи лица изтичаха надолу по хълма. Бяха оставили колата си на главния път, паркирана в една отбивка с включени аварийни светлини. Почти не обърнаха внимание на тъмния седан с угасени фарове, който бавно мина покрай тях, преди да завие надясно по шосето и се отправи към езерото. Само пет минути по-рано и Лекси можеше да сподели съдбата на Айвън, Анри и Мари Клод Симоне.
Тридесета глава
Реми веднага разбра какво се бе случило. Лекси бе права. Трите къщи на „Рю Кодаз“ изглеждаха еднакви, като се изключи обстоятелството, че в двете в съседство на вилата на семейство Симоне не се намираха три трупа, един в двора близо до задната врата, и още два вътре. Когато той пристигна, съседите вече бяха повикали полицията. Той спря колата си зад комбито на следователя. Униформени полицаи бяха оградили района с червени и бели ленти, а други служители в цивилни дрехи разговаряха с две семейни двойки, облечени в халати. Полицаите си водеха бележки.
Реми притежаваше валидни дипломатически документи, но внимателно размисли дали да ги извади за проверка, преди да разбере колко души са били убити. Първата му грижа беше да прибере тялото на Айвън, ако той наистина беше една от жертвите. Изключено беше да го остави там като безименна жертва в чуждестранната морга. Въпреки това швейцарските власти, които разследваха убийствата, щяха да настоят да научат самоличноста му и причината да се намира в къщата. Изобщо не беше в сферата на невъзможното полицията дори да го заподозре като участник в убийствата. Неуспял опит за грабеж. Свада между убийците. Реми погледна часовника си. Беше почти десет часът вечерта. Трябваше да се срещне с Лекси и да пристигне в Париж преди шест сутринта. Нямаше време за губене. Той слезе от колата си, отиде при един от детективите в цивилни дрехи и го дръпна настрана.