— Ти забеляза ли нещо необичайно преди взрива?
Това беше мигът, от който Реми се боеше. Сигурен беше, че ще му бъде зададен такъв въпрос. В края на краищата, двамата се бяха уговорили да се срещнат на обяд точно във „Фуке“. Той беше подготвен с всякакви извинения. Беше излязъл от играта за малко повече от година вече. Разсъдъкът му бе помрачен. Чувството му за време не работеше. Инстинктите му бяха притъпени. Умът му беше другаде и в никакъв случай там — да наблюдава подробностите, на онова място, за което никой не го бе предупредил, че е надвиснала опасност.
— Необичайно — повтори той въпроса, сякаш се опитваше да извика в мислите си някаква евентуална незначителна подробност, която би могъл да си припомни от сцената. — Фактически, не — предпазливо рече той, — струва ми се, че умът ми бе ангажиран с това да се питам защо закъсняваш толкова. — Той погледна към Стария в опит да предвиди реакцията му. Такава нямаше. Почувства облекчение, макар и съвестта му да не беше все още напълно успокоена. Мина му през ума възможността, че красивата непозната също е била участничка в заговора и атентата във „Фуке“. Сега обаче прогони тази мисъл от главата си. Не искаше да повярва в това. То не подхождаше на фантазиите му в момента. Тъй или иначе, вече не участваше в тази война.
Дори да беше разочарован, че протежето му не желае да отговори честно на въпроса, Стария не сподели чувствата си. Той се приведе напред на стола си.
— И най-дребната подробност може да се окаже важна — започна той. — Но ти естествено си бил в шок. — И той остави всичко друго недоизказано.
Реми лъжеше. Той не се измъкваше, нито се преструваше, че неправилно е разбрал въпроса, дори не твърдеше, че е бил изпаднал в такъв шок от експлозията, та не може да си спомни дали е видял нещо или някого. Решението му да отказва сътрудничество беше обмислено, макар че и на него самият не му беше съвсем ясно как може така безочливо да лъже един стар приятел, за да прикрие една съвършено непозната жена.
— Не — отговори Реми, като се престори, че е обмислил нещата. — Не съм забелязал нищо необичайно. — И след това пак излъга, твърде добре съзнавайки, че не е нужно да дава допълнителна информация, която е без всякаква връзка с това, което Стария искаше да чуе. — Забелязах, че на няколко от масите имаше иранци. — Той помълча. — Чух ги, че говорят на фарси. Видях също и няколко кандидати за слава, тръгнали за Кан. Но не, нищо необичайно не съм забелязал.
Стария беше много опитен. На лицето му не можеше да се прочете и намек, че е изненадан или ядосан, че протежето му не отговори съвсем честно.
— Не си видял случайно атентаторката, нали? — продължи Стария със същия спокоен глас.
— Видях само парчетата от нея — пак излъга Реми. — След взрива.
Тонът на Стария остана неутрален.
— След всеки бомбен атентат фактите стават измислици, а измислиците факти. Някой спомена, че атентаторката била слязла от някаква кола. Казват, че носела бебе. — Той леко се усмихна. — Но това може да е било пакет. Нали знаеш тези истории започват да живеят свой живот…
Реми не отклони погледа си от очите на Стария. Силите се бяха изравнили. Той трябваше да предположи, че неговата страна беше по-проницателната. „Някой“ споменал нещо пред Стария, а след това този „някой“ стана „те“. Поне в граматиката имаше предимство над него. За зла участ не му беше повярвал за това колко неточни са фактите, или за обичайните слухове, разпространявани от въображаеми източници. Стария знаеше. Реми беше сигурен в това. Атентаторката бе носела бебе.
Реми сви рамене.
— И какво следва от това?
— Абсолютно нищо — бодро отвърна Стария — А може би нещо важно, което ние сме пропуснали. — Той се усмихна. — Но това не е твой проблем. Може би ще те засегне по-късно.
Реми изглеждаше обезпокоен.
— Всичко стана толкова бързо.
— Разбира се — съчувствено каза Стария. Спокойствието му по-скоро се дължеше на способността му да запазва самообладание, не на примирение със съдбата. Нямаше никакъв смисъл да се задълбочава разговорът. Досегашният му опит му говореше, че в края на краищата, ще разбере. Отказа се да продължи и като се отпусна назад на стола, умело смени посоката. Когато пак заговори, потривайки ръце, гласът му беше изпълнен с енергия и възбуда.