Стария отново започна да тършува из куфарчето си. Той подаде на Реми няколко документа, като обясняваше:
— Паспорт, шофьорска книжка, кредитни карти. Продължаваш да се наричаш Стефан Уоткинс, същото име, което използваше в Берлин. Ти са наполовина британец, наполовина французин и имаш апартаменти в Лондон, Париж и Ню Йорк.
Реми неохотно протегна ръка и взе документите.
— Откъде знаеше, че ще се съглася?
— Не знаех. — Стария се усмихна. — Продължавам да бъда предпазлив оптимист. Засега само ще отидеш на търга. — Той замълча внезапно и постави ръцете си върху раменете на Реми. — Ще ми се да мисля, че взаимните ни чувства през всичките тези години значат нещо. — Той пак замълча. С други думи, вярвам, че ти ми имаш доверие, когато ти казвам, че това е най-доброто за теб. Надявам се, че ми вярваш.
Двамата останаха неловко така няколко мига.
— Няма да отрека, че мотивите ми като цяло не са алтруистични — тихо продължи Стария. — Но ти знаеш, че аз държа много на теб и вярвам и че ти също държиш на мен. — Той спря. — Вярвам ти — повтори той и вдигна ръцете си от раменете на Реми. — Сега, ще ме извиниш, но имам нужда да взема един душ. Резервирах си стая в едно хотелче зад ъгъла. — Той се усмихна. — Във всеки случай, можем да обсъдим останалото по време на обяда. Какво ще кажеш, да мина ли да те взема към един часа? Наоколо има десетина малки бистра, които са по-добри от „Фуке“ и не са по вкуса на владетелите от Третия свят и на треторазредните богаташи.
— Между другото — попита Реми, сякаш едва сега се бе сетил, — ти как предлагаш да вляза в една приятелска страна като Швейцария и да извърша публична екзекуция на един от най-видните граждани на страната?
Двамата мъже се вгледаха един в друг. Това беше мигът, в който и двамата разбраха, че оттеглянето от работа, което Реми си бе самоналожил, официално бе свършило.
— Кой е казал нещо за публична екзекуция?
— Ами какво?
— Аз си мислех по-скоро за нещо от рода на публично погребение.
Веднага след като излезе от сградата на Реми и тръгна към близката пресечка Стария извади мобилния си телефон. Той не изпитваше никакви скрупули за това, което се готвеше да направи. Все пак, независимо от това колко държеше на Реми, неговото протеже беше излъгало. Нямаше никакво значение дали го беше направил нагло, или защото причината беше преживеният шок от атентата. Разполагаше с време по-късно да изслуша извиненията му.
Девета глава
За Лекси бе немислимо да заспи. Седнала на стола до прозореца в хотелската си стая, откъдето се виждаше малката градинка, тя се чувстваше съвсем самотна. Бавно се премести от стола към леглото и като отпусна рамене, за да се отмори, завъртя главата си, както я бе посъветвал лекарят остеопат, който някога я бе научил как да се освобождава от напрежението, като сама си прави масаж. Не почувства облекчение.
Докато часовете минаваха, Лекси гледаше как небето над Париж се променя от черно в наситено бледомораво със златни отблясъци, докато слънцето изгряваше над сивите и черни парижки покриви. Не знаеше дали бе заспивала. Нямаше спомен дали е сънувала. Цялото усещане за облекчение, което бе изпитала, когато двамата с Крисчън най-сетне бяха намерили подслон в хотелската й стая, сега се бе сменило от страх и несигурност. Утрото бе връхлетяло връз нея. Това й се струваше като кулминационния миг на изминалите вече няколко години на мъчение. Отказваше да повярва на диагнозата на Ник, изпитваше скръб след смъртта му, — но всичко това се смени с непоколебимото решение да изпълни последната му молба, което прерасна в ужас при внезапната и безсмислена разруха, а той се замени от натрапливата нужда да научи подробностите.
Бебето беше продължение на живота.
Крисчън се размърда и заплака. Лекси го взе в ръце, смени пелените му и продължи да го държи, докато му приготвяше шишето. Тя се подпря на няколко възглавници в леглото и положи бебето върху извивката на ръката си, докато го хранеше. Очите му бяха широко разтворени, на мъничкото му личице се четеше лакомият израз на гладен човек, докато сучеше от биберона. Докато го оглеждаше, Лекси осъзна, че задоволството му беше в контраст с травмата, която и двамата бяха преживели. Кой беше той? Лекси нямаше представа и знаеше само, че сега трябваше да се грижи за него. На колко беше? На три месеца или може би на четири. Шишето беше наполовина изпразнено, Крисчън, заситен гукаше на рамото на Лекси, а последната капка мляко се стичаше от малката му брадичка. Лекси избърса устата на бебето с мека кърпа, внимателно го положи по гръб на двойното легло. Тя се наведе и прилепи устните си към челцето на детето. Мъничките му крачета ритаха, ръцете му шаваха, а на личицето му се появи мъничка усмивка. Ако имаше нещо в живота, което Лекси да знаеше със сигурност, то беше, че има намерение с цената на всичко да го задържи при себе си.