Ваксинациите и посещението при лекаря бяха други пунктове, които се добавяха към списъка й от задачи. Сети се за Ханс Фелс, лекаря на Ник от Монтрьо, с когото се беше сприятелила през тези последни месеци. Имаше му доверие. Най-малкото, ако успееше да премине швейцарската граница и се консултираше с него, той можеше да й даде съвет за медицинските прегледи и за това как да опазва здравето на детето. Необходими й бяха обаче съответните документи за Крисчън, за да премине от Франция в Швейцария. Като обърна глава, Лекси забеляза мигащата червена светлина на хотелския телефон. Изпита внезапен потрес от нехайството си. В бъркотията беше забравила, че майка й, разбира се, знаеше, че тя е заминала за Париж, за да се разпореди с прахта на Ник. Погледна към другия край на стаята и зърна мобилния си телефон върху тоалетната масичка. Дори беше забравила да провери получените съобщения. Какво обяснение щеше да даде за Крисчън? Тя стана и пресече стаята. Тъкмо се готвеше да вземе мобилния си телефон и обърна внимание на малката кожена чантичка, която носеше на кръста си и в която бяха кредитните й карти, шофьорската й книжка, парите й и паспорта. Щеше да унищожи всичко, за да придаде правдоподобност на разказа си. Щеше да обясни на хората от американското посолство, които не я познаваха, че двамата с Ник са се оженили, малко преди той да бъде победен от болестта си. Те щяха да знаят кой е той и сигурно щяха да са прочели некролога му, отпечатан в „Ню Йорк Таймс“ преди две седмици, защото „Интернешънъл Хералд Трибюн“ го беше препечатал едва миналата седмица. Никой, който не я познаваше отблизо, не би заподозрял, че бебето не е нейно. Некрологът на Ник бил написан, дълго преди те да се оженят, а понеже тя щеше да твърди, че е пазила бременността си в тайна, там не се споменават никакви живи деца. Колкото по-дълго обмисляше всичко, толкова по-силно се убеждаваше, че служителите от американското посолство ще разберат защо тя няма документи. Щеше да им каже, че всичко е било в чантичката й, включително и свидетелството за раждане на детето. Тя прекоси стаята, седна на леглото и взе хотелския телефон. Натисна червения бутон и прослуша всички оставени съобщения — майка й, чийто глас звучеше все по-разтревожено при всяко следващо обаждане, а също и шефът на парижкото бюро на телевизионната мрежа на Ник, чийто глас също звучеше настоятелно. Беше звънял най-малко четири пъти. Тя затвори очи. Как бе могла да забрави и че всички от Ай Ти Ен също знаеха, че е заминала за Париж с прахта на Ник? Погледна часовника си. Шест часът сутринта парижко време, полунощ нюйоркско — прекалено рано да звъни в посолството, но нито твърде късно, нито прекалено рано да звъни на Сорша. Тя набра номера на майка си и зачака. При третото иззвъняване Сорша вдигна слушалката.
— В никакъв случай не си ме събудила — веднага реагира тя в отговор на въпроса на Лекси. — Бях извънредно разтревожена. Всичко наред ли е?
Лекси очевидно не знаеше откъде да започне. Логиката обаче надделя над формата. Тя започна от края на историята, след като се бе спасила, без да получи нараняване при бомбения атентат, а Крисчън вече бе останал единствено на нейните грижи. Сорша я изслуша, без да я прекъсва, докато Лекси й изясни всичко с подробности, включително и своите чувства и извинения защо си е тръгнала с бебето. Връщайки се бавно назад, докато Сорша я слушаше и не я прекъсваше, Лекси най-сетне привърши с описанието на събитията, като накрая разказа с безинтересни подробности как набързо е освободила вилата в Монтрьо.
Реакцията на Сорша последва незабавно.
— Аз ще взема първия самолет на „Ер Франс“ тази вечер — заяви тя със своя изменен от уискито и цигарите глас, останал непроменен, въпреки че отдавна се бе отказала от старите си навици, — така че ще бъда в Париж утре сутрин местно време.
— Какво да кажа?