— Него — отговори тя. — Крисчън.
— Е, не знам дали да се смея или да плача — продължи той, преди да се впусне в обяснения. — Сигурно съм звънял поне десетина пъти. Сигурно сте чула за бомбения атентат, а?
Тя се опита гласът й да прозвучи с безразличие.
— Всъщност аз бях във „Фуке“, когато бомбата се взриви. — Чу го, че изахка.
— Защо не ми се обадихте, за Бога?
— Предполагам, защото бях направо вцепенена. Така или иначе, извадихме голям късмет.
— И аз така мисля — съгласи се той. — Вижте, искате ли да намина към вашия хотел и да ви заведа на обяд. Крайно време беше да се срещнем, макар че предполагам, че можеше да се случи при по-благоприятни обстоятелства.
Завладя я чувство на облекчение.
— Би било чудесно, но ми се налага да отида до посолството. — Тя вече бе взела решение. — Изгубих си паспорта и документите на детето — излъга тя.
— Аз ще ви заведа там след обяда. — Той помълча и когато продължи, гласът му звучеше по-меко. — Лекси, аз нямах представа… — започна той и се запъна. — За нищо.
— Ще поговорим за всичко, когато се видим. — Мисълта й трескаво скачаше. — Колко време смятате, че е необходимо да ми издадат нов паспорт?
— Не знам — отговори той. — Обикновено става за двадесет и четири часа. — Той се позасмя. — Колко глупаво е това? Сигурен съм, че посланикът е познавал Ник или поне е слушал за него. При тези обстоятелства, сигурен съм, че всички ще направят всичко необходимо за вас. Все пак вие сте неговата вдовица.
Лекси сдържа изненадата си. Тя никога не се беше сещала за предимствата от това да е вдовицата на Ник Блейк, защото всъщност не бе успяла да се нарадва на привилегиите да му е жена.
— Аз ще се обадя в посолството, веднага щом започнат работа, тоест към девет часа — увери я Дерик.
— Много ви благодаря — каза тя, преди да попита, като гласът й не издаваше нищо друго, освен празно любопитство: — А какво знаете вие за бомбения атентат?
— Нищо конкретно. Към тоя момент само куп слухове.
— Например?
— Ами като за начало, атентаторката самоубийца не отговаря на обичайния профил. Струва ми се, че някой каза, че била русокоса.
Никак не я интересуваше външното описание на жената. Можеше по-добре от всеки друг да предостави на френските следователи всички подробности, от които се нуждаеха. Думите й излязоха от устата й една по една, сякаш несвързани.
— Странно, че никой не е поел отговорността за атентата — продължи Лекси с надеждата да научи други доказателства. — Или поне аз не съм чула нищо такова от новините.
— И ние не получаваме много информация. Последното нещо, което аз чух, е, че някаква група, която се нарича „От любов към човешкия род“ се е обадила в агенция Франс Прес и е заявила, че те били поставили бомбата в знак на протест срещу френските власти. Заради изхвърлянето на група нелегални имигранти от парижка църква.
Внезапен порив да си припишат заслуга, каквато нямаха, помисли си тя.
— Успяха ли да постигнат нещо?
— Не — отговори Дерик. — Малко преди да ви се обадя, научих, че „От любов към човешкия род“ официално са изключени от списъка. Тази групичка, ако може да се нарече така, се състои от един луд и неговият бавноразвиващ се син и те не могат да гръмнат дори един балон. Така или иначе, пуснахме обява в „Трибюн“ веднага след атентата с молба за предоставяне на любителски филми, за да мога да направя специален репортаж.
Тази информация наруши спокойствието й.
— Сигурно са се отзовали толкова хора, че са ви залели със записи — предпазливо попита Лекси.
— Всъщност, не. Най-стандартни неща. Повечето неизползваеми. Сигурно ще получа и още материали днес.
Ако имаше запис, на който да се вижда как атентаторката й подава бебето, Дерик със сигурно щеше да го спомене. За миг тя си позволи да се отпусне, докато Дерик продължи да обяснява какво бил научил от своите източници във френското разузнаване и полицията. От чисто цинична гледна точка, обясни той, френските разузнавателни служби се надявали престъпниците да се окажат чужденци и да се разбере, че нападението не е било подготвено или замислено във Франция.
— Никой тук не иска да се създава политическа ситуация между властите и арабската общност в предградията, или със сепаратистите от Корсика.
Лекси пое дълбоко дъх.
— Естествено — разсеяно каза тя, — размирици, грабежи… — Гласът й заглъхна. Отново я обзе вълна на паника. Не страх. Тя се застави да пропъди паниката. Нямаше опасност, нямаше изненади. Тя не допускаше никакъв ужас да я завладее и бързо пресмяташе потенциалния риск. Кой всъщност я беше видял да взема бебето? Тя гледаше втренчено право напред, решително, по начина, по който гледаше, когато вземаше интервю. Мъжът от съседната маса. Но какъв беше шансът да го види отново? При други обстоятелства тя вероятно би пожелала да се видят. Мълчаливо се укори за това, че дори само си бе помислила колко привлекателен бе той. Но пък и никога досега не се бе чувствала толкова уязвима. Може би не трябваше да унищожава паспорта си. Може би трябваше да се опита да премине през границата в Швейцария с кола, въпреки че Крисчън нямаше никакви документи за самоличност. Но ако бъдеше спряна, рискът бе огромен. Доказателство, че детето е нейно, помисли си, бюрократични подробности. Единственото нещо, което я успокояваше, бе, че Сорша пристига, защото нямаше никакви съмнения, че тя не би й позволила да поеме този риск. Унищожаването на документите бе единственото логическо обяснение защо няма свидетелство за раждане на детето. Така или иначе, нямаше смисъл да обмисля или да премисля вече взети решения. Трябваше да върви напред. Гласът й, когато накрая продължи, прозвуча накъсано.