— Ще се видим във фоайето в един — каза тя и колкото и да бе странно, не изпита нищо друго, освен една вълна на мрачни предчувствия, за това, че не е изразила уместно благодарността си.
— Ще намерим някое хубаво бистро близо до вас — повтори Дерик. — Опитайте се да си починете.
Почивка, помисли си Лекси, когато затвори слушалката. Щеше да намери почивка, едва когато двете с бебето се приберяха благополучно в Ню Йорк. Дотогава не можеше и да става дума за почивка.
Десета глава
Вторият път, когато се срещнаха, беше на входа на едно очарователно бистро недалече от хотел „Ле троа марониер“. Лекси тъкмо бе минала през вратата с Крисчън, закрепен на гърдите й, полегнал доволно в преносимата си брезентова чанта, като издаваше обичайните бебешки звуци. Дерик се бе спрял при масата за резервации, за да съобщи, че са пристигнали. Лекси се бе спряла, обърната към Дерик. Когато се извърна назад, го зърна. Бе застанал на няколко крачки пред нея в компанията на по-възрастен мъж. Те също чакаха да ги настанят.
Лекси се улови, че се е загледала втренчено в тила му. Разпозна го веднага. Той сякаш усети погледа й и се обърна. Погледите им се срещнаха. Нито единият, нито другият каза нещо, и двамата не показаха по никакъв начин, че са се разпознали.
Случайната среща бе продължила не повече от половин минута, но в тези кратки мигове Стария разбра всичко. Той знаеше точно коя е тя и не само защото носеше бебе. Разбра всичко веднага, защото забеляза погледите, които двамата си размениха, и всичко изказано и неизказано, когато очите им се срещнаха. Твърде добре познаваше Реми. Успя да долови точно колко твърдо той е решен да се преструва, че това е само някаква жена с бебе, която чакаше да бъде настанена на свободна маса в някакъв безобиден ресторант на Левия бряг. Имаше нещо неясно брутално в тази размяна на погледи и дори Стария не успя да се наслади на случилото се, което можеше да бъде приписано единствено на изключително лош късмет. Ситуацията беше почти перверзна, което му подсказа да изпита нещо подобно на жал и за двамата.
Дълбоко в себе си Стария смяташе, че достатъчно го вълнува човешкото състояние, че е чувствителен към потребностите на хората, които работеха за него и, за голямо негово огорчение, че бе надарен с вроден инстинкт да създава неприятности на другите. Може би твърде дълго бе живял на този свят и бе видял твърде много, като бе усъвършенствал личните си познания за човешката природа до такава степен, до която просто предусещаше нещата, свързани с най-съкровените чувства и емоции на хората, нещо, което не можеше нито да докаже, нито да обясни. Кого се опитваше да заблуди? Тук не ставаше въпрос за разбирането му, или за инстинктите, или дори за предполагаемото милосърдие към събратята му. Ставаше дума за една лъжа, за лъжата на Реми и това бе единствената причина да забележи онова, което в противен случай би пропуснал — красивата жена с бебето.
След всички тези години на оцеляване в брак без любов, след безброй изневери и после, след всичките тези месеци на скръб по единственото човешко същество, което бе означавало нещо за него, Реми в един преломен следобед се бе влюбил. Стария бе почувствал това. Бе го забелязал и бе разбрал, точно както бе разбрал, че Реми бе направил компромис с разума и приоритетите си заради него. Имаше и нещо друго, смяташе Стария, имаше още един обрат в това емоционално влакче на ужасите. Чувствата на Реми към жената бяха сами по себе си достатъчно объркани, но към тях се бе прибавило и бебето, веднъж вече пощадено, но сега отново изложено на опасност. Стария само можеше да си представи противоречивите чувства на своето протеже, което бе изгубило своя син. Той не можеше обаче да си представи по-спорно стечение на обстоятелствата.