Когато идеите приемаха конкретни форми и плановете се превръщаха в реалност, когато Андреас се придвижваше от недостъпния Афганистан към елегантните столици на Европа, той не можеше да предвиди такъв катастрофален финал на тяхната връзка. Ала невъобразимото се случи, когато Доминик стана господарка на собствената си съдба и се взриви пред ресторант „Фуке“. Андреас не искаше дори да мисли, че е било възможно това да е непредвиден нещастен случай. Момичето знаеше наизуст установения ред. Заедно го бяха репетирали безброй пъти. Тя беше осведомена в необходимата степен, за да се гарантира успехът. Носеше раницата. Разбираше, че устройството ще детонира бомбата. Колата, която бе предвидено да я отведе в рая, бе паркирана близо до американското посолство, лимузина без отличителни знаци, невъзможно да бъде проследена.
Същата вечер, докато седеше в трапезарията на лекаря си в парижкото му убежище, Андреас беше колкото ядосан, толкова и объркан от нежеланието на майка му да разбере съвършенството, с което той бе избрал, прелъстил и обучил момичето. Нямаше смисъл да изостря напрежението помежду им. Майка му можеше да загуби също толкова, колкото и вуйчо му. Мерцедесът беше регистриран на компанията „Ориент Трейдинг“, която можеше пряко да бъде проследена и да се стигне до нея, не до Петер. Пропускът беше на майка му. Тя бе възнамерявала да промени регистрацията, докато бяха в Париж. Но дори тази потенциална опасност не го глождеше. Имаше известна истина в това, което майка му казваше. След цялото това време и усилия, които бе вложил в Доминик, беше нещо повече от унижение, че тя го бе предала по този начин.
— Мила мамо, аз притежавам твоята интуиция — поласка я той, превърнал се пак в нежен и всеотдаен син. Усмихна се. — Но така или иначе, ти я познаваш. Ти ми даде благословията си. Сама каза, че тя е идеалната жена — нито умна, нито изтънчена, а неопитна, трогателно лишена от вяра в себе си.
Все още нервирана, Бригите погледна сина си право в очите.
— Ти си глупак! Подценяваш жените, също като баща ти.
Гласът му прозвуча изразително, той беше преминал в отбрана.
— Аз я притежавах — възрази Андреас.
— Не ставай смешен — реагира Бригите. — Как можа всичко да стане така, щом си я притежавал?
— Ако знаех, че… — започна той, но Бригите го прекъсна.
— Бебето, глупако — гневно рече тя. — Болката, която е изпитвала заради детето. — Очите й гледаха студено. В гласа й прозвуча презрение. — Ти нямаш никаква представа какво значи да износиш един човешки живот.
Това наистина бе една константа, която Андреас бе пропуснал да обмисли. Преди да забременее, Доминик беше предсказуема. Тя приемаше отчуждението си от приятелите и семейството си като дребна цена, която плащаше, за да има неговата любов. А когато Андреас бе очаквал, че всеотдайността й ще достигне невъобразимо доказано високо ниво, едно друго чувство, един инстинкт да закриля и отглежда детето бе надделял.
— Очевидно и баща ми няма представа — каза той.
— Баща ти — каза тихо, с презрение Бригите, — той никога не можа да разбере чувствата на една жена, когато ставаше въпрос за детето й.
Али, Петер и Андреас предварително се бяха споразумели за последния етап на плана. След раждането на бебето от Доминик нямаше вече нужда. Нямаше друг избор. Тя трябваше да умре.
Али Карим бе дал указания на Андреас да съобщи на Доминик, че баща му е против техния брак, че не желае да приеме едно дете, чиято майка е европейка, че е твърдо решен синът му да остане венчан за каузата им и да си вземе няколко жени мюсюлманки, които да му родят чистокръвни бойци.
Андреас бе направил така, както баща му му бе наредил.
Когато изслуша всичко, Доминик се разплака. Стана безутешна, потисната и изплашена. В отговор Андреас я успокои с целувки, потисна най-лошите й страхове, предразположи я с гневни думи срещу баща си и се закле, че по-скоро ще умре, отколкото да бъде заставен да изостави нея и бебето им.