Бригите изслуша внимателно сина си и поразмисли над обяснението му, след което попита:
— Когато я остави в Бейрут, преди да бе родила, имаше ли тя някакви основания да се съмнява в теб?
— Никакви — отговори Андреас.
Две седмици преди термина на Доминик, Андреас дойде да я вади в модерния апартамент в Бейрут, който гледаше към крайморския булевард. Зимата бе започнала, но температурата бе скочила на двадесет и пет градуса. Доминик бе отметнала от лицето си дългата си мръсна руса коса и облечена само в дълга бяла памучна рокля, която едва покриваше издутото й тяло, седеше върху украсения с орнаменти подръчник на креслото във всекидневната. Тя мълчаливо наблюдаваше Андреас, който влезе, като с нищо не наложи присъствието си, а само се наведе да я целуне по челото. Когато той седна, влезе една от прислужниците с поднос, върху който имаше две стъклени чаши, пълни с пресен чай с джоджен, който плуваше в горещата вода.
— Тя не пие достатъчно — каза жената, като остави подноса. Доминик вдигна очи да я погледне.
— Остави ни сами — нареди Андреас.
Когато жената излезе, той отпи глътка от чашата.
— Много е горещ — каза й, — ще се изгориш.
Видя, че тя няма никакво намерение да се навежда, за да вземе чая. Почти не можеше да се движи.
— Добре ли си? — попита я той.
Тя кимна и отстрани един мокър косъм от челото си.
— Бях в Джида — продължи той, — уредих някои последни неща за пътуването ни.
Забеляза изражението на лицето й — сякаш той се беше побъркал да си въобразява, че тя би могла да отиде, където и да било в това положение.
— Не сега — продължи той, предусещайки реакцията й. — След като се роди бебето.
— В края на януари — най-после се обади тя.
— Ти готова ли си? Молиш ли се по три пъти на ден, за да събереш сили?
За миг образът на младото момиче с воднисто светлите очи и изражение на радост върху лицето, което бе зърнал да го чака пред университета в Женева, сякаш се появи отново. Гласът й бе развълнуван.
— Понякога се моля да размислиш и да заминем някъде завинаги. Само ние двамата с бебето.
Андреас тъжно поклати глава.
— Това е пътят, който би поел нашият враг — безотговорно и егоистично. А нашият път е славен — каза той и помълча. — Нашият път е предопределен двамата заедно да бъдем в рая за вечни времена.
Тя изглеждаше разтревожена.
— Баща ти не е ли размислил.
Андреас се престори, че изпитва мъка.
— Нашата съдба е да бъдем заедно завинаги — избегна въпроса й той. — Баща ми няма власт над това, което Аллах ни е повелил.
Тя не каза нищо.
— Дяволите да го вземат баща ми с неговото неодобрение към жената, която обичам — внезапно заяви той. — Аллах ми даде смелост да избера Него пред земния си баща. — Той се наведе напред да докосне корема й. — И аз се моля за теб и за нашето дете постоянно, когато не спя. Моля се да те намеря по-красива, отколкото си сега, когато бъдем поканени на трапезата на Аллах.
Трудно беше да се разбере в каква степен нейната душа още търси доказателство. Андреас знаеше със сигурност само, че в негово отсъствие тя бе необщителна и тъжна. Прислужницата му докладваше всеки ден как плаче за него и не може да спи. До този момент логиката на баща му бе необорима. Да запознае момичето с бомбите и другото оръжие и да я застави да се грижи за мъртвите и умиращите беше само част от обучението. Да я остави сама в Бейрут през най-трудните месеци на бременността, да зависи от него за всичко беше още по-решаващо, за да си осигури безрезервното й подчинение.
Тя бе поставила ръце върху корема си и само кимаше.
— Да заспя завинаги с теб и моето бебе не ме плаши — каза тя. — Другият път е толкова бурен — с болката.
Усмивката му бе ослепителна, това бе онази усмивка, с която преди толкова време я съблазняваше в онзи скучен бар в Женева, недалече от университета, в който тя ходеше на глупавите си лекции.
— Да умрем от собствената си ръка, без да убием врага си е грях според нашата религия, ти знаеш това — само каза той. — Ние ще сложим край на нашия живот, като разрушим тяхното посолство в Париж. Това ще е предупреждение, че ще бъдат предприети по-решителни мерки, докато те не разберат, че нашето намерение е да поставим на колене нечестивите военолюбци.