— Аз се страхувам — каза тя с глас, тих като шепот.
Той се изправи и отиде при нея, смъкна се на колене и сгуши главата си при нероденото им дете.
— От какво, скъпа моя? От вечното щастие ли?
След по-малко от шест седмици Доминик роди. Когато бебето беше само на няколко часа, лекарите извършиха по-сериозни изследвания на новороденото, за да определят дали то има необходимите стойности на хемоглобина, за да спаси живота на Андреас. Лабораторните изследвания на кръвта бяха готови за двадесет и четири часа. Детето имаше положителен резус-фактор, група 0. Два часа по-късно се получиха изследванията на костния мозък, които показваха, че при бебето седемнадесет от всичко двадесет клетки бяха съвместими с тези на баща му. Шансовете за успешна трансплантация и следователно за оцеляването на Андреас бяха очевидно в негова полза. Беше въпрос на най-много месец, докато се извършеха някои предоперативни дейности, преди първата от четирите трансплантации да можеше да започне в клиниката в Монтрьо, в Швейцария.
Когато бебето стана на два месеца, Доминик с него и Андреас напуснаха Ливан.
Бригите внимателно слушаше сина си и клатеше глава, когато той описваше душевното състояние на Доминик. Няколко мига тя остана мълчалива. Накрая заговори, грижливо подбирайки думите си.
— Проявил си небрежност — започна тя. — Тя сигурно е подслушала някакъв разговор или нещо друго. Как иначе може да знае, ако не е така?
Челото му се набърчи.
— Тя не знаеше за дистанционното управление — нетърпеливо отговори той. — Знаеше само за фиксирания към раницата шнур.
Бригите обмисли отговора му.
— Ти си се готвел да слезеш от мерцедеса в подземния гараж до „Фуке“ — каза тя, почти на самата себе си. — След това си имал намерение да отидеш пеш до американското посолство, където е била паркирана другата кола. — Тя сякаш потъна дълбоко в мислите си, преди да продължи. — Когато стигнеше до американското посолство, си се готвел да настаниш Доминик в колата.
— Казах й точно това, което ти ми каза. Че ще мина с бебето покрай ъгъла на предградието „Сан Оноре“, за да можеш да я целунеш за сбогом.
— След което ти щеше да взривиш бомбата от безопасно разстояние — завърши Бригите. Тя си пое дълбоко дъх. — Баща ти изобщо не разбира какво може да изпитва една жена — заяви тя с глас изпълнен с ярост. — Глупост е било да се вярва, че тя ще убие собственото си дете. Тя е видяла възможност да спаси бебето, когато си я оставил сама пред „Фуке“. В онзи момент изобщо не я е интересувал твоят план. Разбирала е, че е обречена. Единствено я е интересувало детето. — Бригите поклати глава. — Ти дори не си бил фактор вече. Тя вече не е била твоето малко войниче, твоята покорна робиня на любовта. — Тя помълча. — Тя вече е била само една жена, която иска да спаси детето си на всяка цена.
Андреас започна да говори пред нея с гласа на човек, който възразява на някой невменяем.
— Ти беше убедена, че всичко ще стане по плана. — Очите му изпитателно се взряха в нея. — А сега, мамо, да не искаш да ти повярвам, когато ме уверяваш, че Петер ще намери бебето?
Тя се загледа някъде встрани, след което се наведе напред и улови брадичката на сина си с ръце.
— Давам ти дума. Аз ще намеря бебето ти. Не Петер и не баща ти. Аз.
Андреас умираше.
Нямаше никакво значение, че мерцедесът сега бе предмет на интензивна международна проверка.
Нямаше никакво значение, че ударът по американското посолство не бе успял.
Бригите бе преди всичко майка. Състоянието на нейния син беше твърде критично, за да се започне търсенето на друг донор, от който да се вземе костен мозък, за да се продължи животът му. Дар от Бога бе, че бебето е родено с идеални генетични компоненти, които да осигурят излекуване на Андреас, или в най-лошия случай да облекчат критичното му състояние.
Бригите Тоглин Карим се замисли за брат си и за съпруга си, като бе наясно, че и на двамата им липсва финес и въображение, каквито тя винаги бе притежавала. Те бяха отлични стратези, когато ставаше въпрос за насилствени действия. Тя, от друга страна, беше експерт по въпросите на алчността. Парите бяха отговорът, макар че точно в този момент тя не можеше добре да прецени как нещата ще се обърнат в нейна полза. Едва часове по-късно, когато не можеше да заспи и реши да прегледа няколко броя на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, успя да види, това, което й трябваше. В броя на вестника от деня след атентата някакъв журналист от Ай Ти Ен бе публикувал обява в колонката за съобщения, че търси всякакви аматьорски видеозаписи от времето преди и след взрива във „Фуке“. Разбира се! Защо не се бе сетила по-рано?