Дванадесета глава
След обяда Дерик и Лекси, с Крисчън, който се бе сгушил у нея, тръгнаха по Шанз-Елизе. Минаха покрай „Рон Поан“, където фонтаните, заобиколени от лехи многоцветни лалета, оформяха кръстовище с кръгово движение, по което колите трябваше да заобиколят, преди да продължат напред, към площад „Конкорд“, където булевардът свършваше. От едната страна на кръговото движение имаше няколко ресторанта, музеи и един театър. От отсрещната страна имаше малка градинка, успоредно на американското посолство. Дерик поведе Лекси към градинката, където двамата се поразходиха, след което той предложи да седнат замалко и да поговорят, преди да отидат в посолството. Лекси прие и избра пуста пейка, която се огряваше пряко от слънцето. Тя закри Крисчън от прахта, която се носеше от лекия ветрец, седна и вдигна очи към Дерик, когато той се настани до нея. Усещаше, че има да й казва нещо специално. Мълчанието му означаваше, че се затруднява да го каже. Той започна с това, че я попита за Ник. Дали е страдал? Дали краят е бил в мир? Дали е знаел, че умира? Обичайните въпроси. Отговори му, доколкото можеше, без да изпада в патологични подробности.
— Не исках да развалям обяда ни — каза накрая Дерик. — Сигурно си се чувствала неудобно да говорим за това. — Той имаше мрачен вид. — Каква трагедия! Сигурно за теб е било доста тежко.
— Предполагам, че за него е било още по-тежко — отговори тя тихо.
Дерик се засуети.
— Знаеш ли, Лекси — започна той, Ник беше изключително популярен. — И пак се запъна. — Аз, ами, всъщност това не е моя идея, но от отдела за външни новини у дома предложиха да направим интервю. Искам да кажа, че можеш да не се съгласиш, но историята е адски интересна.
Тя можеше да бъде по-деликатна, но реши друго.
— Какво значи да е адски интересна?
— Това, че си дошла в Париж, за да разпръснеш прахта му, а след това, искам да кажа, след това ти се случва да преживееш онова нападение просто така. — Той махна с ръка към Крисчън. — Бебето. — Дерик вдигна ръка. Не ме разбирай погрешно, разбирам те, ако не си готова да говориш за това. Аз дори им казах, на онези в Ню Йорк, че се съмнявам дали ще се съгласиш, но те продължиха да настояват, че Ник всяка вечер е присъствал в милиони всекидневни по цял свят.
Тя се изруга мълчаливо. Колко наивно бе от нейна страна да не предположи, че Дерик веднага ще се обади в Ню Йорк, за да им каже за бебето.
— Каза ли им?
— Боя се, че целият свят знае за „Фуке“.
— Не, не. — Лекси се улови, че гласът й изразява нетърпение. — Имах предвид, за бебето.
— Е, да, наистина, споменах за него — призна той. — Не знаех, че е тайна.
— Не е тайна — студено каза Лекси. — Просто бих предпочела сама да кажа на всички. Когато съм готова.
— Ами, съжалявам. Както и да е, те се вълнуват за теб и смятат, че това ще бъде… — той се поколеба.
Лекси изправи рамене, сякаш готова да посрещне юмручния удар. Ако посмееш да изречеш тази дума, каза си мислено тя, аз сигурно ще те блъсна и ще те съборя от пейката. Тя затаи дъх.
— Финал — каза Дерик. — В Ню Йорк смятаха, че това ще бъде като финал за всичките му поклонници.
Каза го. Тя се почувства замаяна и вбесена, но не даде израз на чувствата си. Беше й необходим, за да преодолее още едно препятствие — посолството.
— Ще си помисля — каза тя, като й бе ясно, че единственото нещо, за което щеше да си помисли, е как да запази спокойствие.
Двамата станаха и бавно пресякоха градинката в посока авеню „Габриел“, където американското посолство заемаше почти целия квартал между четири улици. Знамето беше вече свалено наполовина на пилона в знак на траур за американците, които бяха изгубили живота си във „Фуке“. Дерик беше уредил всичко, за да бъдат приети в резиденцията на посланика. От двете страни на улицата, пред каменната сграда, в която бяха настанени дипломатът и неговото семейство, имаше засадени на равни интервали кестени, а помежду им бяха разположени квадратни циментови блокове за защита срещу коли бомби. Дълга редица сини автобуси, превозващи жандармите, бяха паркирани край най-близкия до градинката тротоар, а въоръжени полицаи, с провесени на рамо автомати бяха застанали мирно от двете страни на алеята за коли, която водеше към резиденцията. Точно когато Лекси и Дерик се приближиха, трима от охраната с бронежилетки заобиколиха един малък бял фургон, който се опитваше да влезе в двора на къщата. Охранителите пъхнаха огледало, което движеха под превозното средство, за да претърсят отдолу пода на фургона за скрито оръжие или бомба. Лекси знаеше, че тези охранителни мерки не са в отговор на взрива във „Фуке“, те бяха въведени всъщност след Войната в залива от 1991 година, когато Америка достигна върха на своята непопулярност във Франция.