След като Дерик съобщи името си и подаде паспорта си за проверка, дадоха им знак да преминат през първия контролен пост, без да ги задържат. На охраната вече бе предадено, че Лекси и бебето й нямат документи за самоличност. След проверката тримата продължиха към сградата, където трябваше да преминат през детектор за метал. Една от жените от охраната помогна на Лекси да извади Крисчън от носилката, която бе пусната по лентата. Когато Лекси пренесе Крисчън през сензорното устройство, той се размърда в ръцете й. Загука и загъргори, видимо необезпокоен от всичко, което го заобикаляше. Очите му се спряха на Лекси, своя новооткрит отправен пункт на близост и защита. В отговор Лекси го целуна по бузата. Дерик премисляше случая, Лекси го следваше. Когато се качваха по късно по ред мраморни стъпала към официалната резиденция, тя си наложи да изглежда любезна.
— Всичко това е много мило от твоя страна — рече тя приветливо.
— То е нормално — отвърна той. — Аз искам да направя всичко възможно, за да ти помогна.
Тя беше нащрек и се застави да запази спокойствие.
— Знам това.
— Колкото повече мисля по случая, толкова по-силно се убеждавам, че интервюто ти с мен ще ти помогне да оставиш зад себе си всичко това и да можеш да продължиш напред в живота си.
В този момент тя разбра, че думите бяха безполезни. Дерик Лъндън щеше да направи всичко възможно, за да се хареса на централата в Ню Йорк, като направи предаването за живота и смъртта на Ник. С нея или без нея. Обстоятелството, че тя бе оцеляла при бомбения атентат в момента, в който се разпореждаше с прахта на Ник, и че имаше дете, за което твърдеше, че е родено едва няколко месеца преди смъртта на Ник, щеше да добави само драматизъм и патетика към материала. Улови се, че се пита дали няма да може да приключи всичко, ако просто го нокаутира. Вместо това обаче се усмихна с една от най-милите си усмивки.
— Ти вече ми помогна невероятно много, Дерик — каза в отговор Лекси. — След малко ще се срещнем с посланика. — Беше развълнувана. — Като си помисля само колко много време и бюрократични пречки ми спестяваш. — Осъзнавайки, че ръцете й треперят, тя беше признателна, че се налага да прегръща с тях Крисчън.
В мига, в който Лекси бе поканена в стаите, обитавани от семейството, и бе представена на посланик Ръдърфорд и съпругата му, тя определено почувства ясно, че е на чужда територия. Значи, това беше Америка. След почти две години, прекарани в чужбина, през които тя четеше за атмосферата в страната, сега се намираше сред хора, които за добро или за зло имаха власт над бъдещите им съдби, нейната и на Крисчън.
Посланикът се настани в центъра на сцената.
— Е, приятели, нека ви информирам какво става с атентата — започна той, говорейки натрапчиво и помпозно. — Французите извършват обичайните стъпки за захранване на всичко в компютрите на „Бригад Криминел“ на Кедорфевър. Оттам те ще прехвърлят информацията на Интерпол или Европол, както сега ги наричат, а там тази информация ще бъде качена в няколкостотин международни база данни. Честно казано, единствената възможност за намиране на чудовищата, които са участвали, е да се използва информатор. Но дори и тогава шансовете за извършване на фактически арести са минимални.
— Никаква представа ли няма кой стои зад всичко? — попита Дерик. — Неофициално.
С изключителен драматизъм посланикът отговори:
— Неофициално, моето правителство концентрира вниманието си върху обичайните заподозрени. Проблемът е този, че великият Сатана на атентаторите самоубийци се превърна в изтъркано клише. Този атентат може да е дело на всекиго. — Той премести погледа си от единия към другия. — В крайна сметка, в този момент ние просто не знаем.
— Обичайните заподозрени ли? — простодушно попита Лекси.
Посланикът се усмихна.
— Всичко е само предположения, разбира се, но това е от този тип акции, които Али Карим финансира — отговори той сухо.