Тя внимателно се вслуша.
— Разбирам, че сте изгубили всичките си документи при атентата, заедно с акта за раждане на този мъничкия тук — продължи той, като докосна вратлето на Крисчън с показалеца си, преди да стигне до решителния момент. — Ще ни трябва препис.
Озадачена и слисана, Лекси се поусмихна.
— Разбира се. — Бе трябвало да се досети. Всичко изглеждаше толкова лесно.
— Ако Швейцария беше член на Европейския съюз — с почти извиняващ се глас каза посланикът, — можехме да имаме достъп до общата база данни. — Той сви рамене. — Но вие ги знаете тези швейцарци! Отказаха да се присъединят, за да пазят банковата си система от любопитни очи. — Той се засмя и като по даден знак и превзетата му съпруга също се засмя. — Така че, боя се, но ще ви се наложи да се свържете със службата по гражданско състояние в Монтрьо и да вземете препис от там.
В мислите си тя тичаше, вървеше напред към един мираж, който не спираше да отстъпва назад в далечината. Чувстваше се напълно и съвсем сама, неуравновесена и неадекватна. Чувствата й бяха в пълен безпорядък. Искаше й се да се засмее от чисто облекчение, че швейцарците са отказали да се присъединят към еврото и всички останали изисквания и предписания на Европейския съюз, които щяха да ги превърнат в законна и финансово обвързана част на обединена Европа. Обща база данни как не! Имаше Господ на изгубените и откраднати деца и несъмнено Той е седял в швейцарския парламент, когато се е внесло и е било отхвърлило предложението за присъединяване към Европейския съюз. Минаха няколко секунди преди реалността да надделее и краткият първоначален изблик на комична еуфория да прерасне в отчаяние. Да получи препис от нещо, което не съществува в официална швейцарска служба беше също толкова лесно, колкото да отпътува на друга планета, яхнала някое конче. Бягай, глупачко такава, рече си мислено тя, просто се втурни навън. Чу Дерик да говори нещо, докато тя събираше вещите си и поставяше Крисчън в носилката.
— Можете ли да издадете паспорт на Лекси, преди да пристигне документа за бебето?
— Не виждам защо не — отвърна посланикът. — Винаги можем да добавим името на малкия Крисчън после.
Очарователна, спокойна и с невероятно чувство за лично достойнство, Лекси стисна протегнатата ръка на посланика и се ръкува с госпожа посланичката, усмихна им се с къса усмивка, благодари и на двамата за отделеното й време и бавно си тръгна. Слезе надолу по три реда стълби, покрай детектора за метали, през вратата, покрай остъклената будка на часовия, докато стигна до улицата. Когато накрая се спря на отсрещния тротоар, който ограждаше градинката, Лекси се обърна и застана с лице към Дерик. Беше твърдо решена да избегне по-нататъшното обсъждане на телевизионното предаване за Ник и улови ръката на Дерик с двете си ръце.
— Наистина съм ти признателна за това, което направи за мен. Аз ще проведа необходимите телефонни разговори, когато се прибера в хотела.
— Ако ми дадеш точните данни — отвърна Дерик, явно по-уверен за своите позиции, — ще ти спестя суетнята и ще се свържа със съответните хора в Монтрьо. Мога да уредя да ми изпратят акта за раждане в бюрото по факса.
Искаше й се да изкрещи.
— Не се безпокой. Аз ще поема тези неща. Няма проблеми. — Тя изчака какво ще последва. Трябваше му само секунда да продължи. Той поне беше предсказуем, трябваше да му отдаде заслуженото Лекси.
— Не е ли по-добре да дадеш интервюто на мен? Въпрос само на време е преди всички да разберат, че си била във „Фуке“. Знаеш какви са журналистите. Ще напишат материалите си, без дори да се консултират с теб.
Твърде добре познаваше тя журналистите. Можеше да си представи сантименталните предавания, псевдоискреността на истинския миг в телевизионната беседа, както и звуковите ефекти от мястото на събитието. Можеше да си представи хората, които познаваше, как превключват каналите, за да научат, че тя, както изглежда, бе скрила бременността си. Допълнителните въпроси щяха да предизвикат безчет въпроси и нахлуване в личния й живот. Сантименталното предаване бе само нещо по-деликатно. Тя потръпна вътрешно. Откажи. Това беше нейният свят и за нейно щастие подозрителността и оцеляването бяха почти част от нейната ДНК. Инстинктът й подсказваше да откаже. Мъдростта й подсказваше да отложи фактическото обявяване на решението си.