— Всичко е възможно, но се съмнявам дали тя работи за тях — само каза той. След като направи справка с бележките, които извади от джоба си, мъжът продължи: — Александра Рейн неотдавна е станала на тридесет и осем години и наскоро е овдовяла. Съпругът й беше Ник Блейк. Чували сте за него. Работеше в Ай Ти Ен като кореспондент в Бейрут и след това в Рим, преди да стане звезда в Ню Йорк и водещ на предаване. Тя също беше журналистка. И също работеше в Ай Ти Ен, където се запозна с Блейк. Беше лудо влюбена в него, въпреки че той е близо двадесет и пет години по-стар. Несъмнено двамата изживяха десет хубави години заедно, преди тя да разбере, че той няма никакво намерение да се жени за нея. А тя искаше да има бебе. Биологическият часовник и така нататък. Прекъсна отношенията си с него. Скоро след това на Блейк му бе поставена диагноза за заболяване на кръвта с фатален изход. Тя заряза всичко, за да се грижи за него. — Той пак поспря, като внимателно наблюдаваше Стария. — През последните единадесет месеца са живяли в една вила в Монтрьо, в Швейцария. Блейк е бил подложен на някакъв нов вид лечение там.
— В Монтрьо ли? — Стария изглеждаше още по-объркан.
Мъжът изглеждаше доволен от себе си.
— Това е единственото нещо, което няма логическо обяснение, освен ако не става дума за едно адско съвпадение. — Той помълча. — В същата клиника. При същия лекар.
— Двама мъже. Един лекар. Същата клиника. Експериментално лечение. Могло е да се срещнат там. — Стария спря да ходи напред-назад и застана на място, като изглеждаше недоверчив и напрегнат. Той пак седна и се загледа някъде встрани. — Да предположим, че са се видели в клиниката — каза той на себе си. — Защо би му помогнала? Какво печели тя от това?
— Доколкото нас това ни засяга, между тях не съществува правдоподобна връзка. От това, което аз знам за нея, в миналото й няма нищо, което да навежда на мисълта, че тя е свързана с Карим или с някоя друга терористична организация. — Той бегло погледна нагоре. — Случайно съвпадение? — Той сви рамене. — Два детонатора за бомбата? Може би атентаторката е знаела, че е обречена, и е искала да спаси детето си.
Стария отново го бе изпреварил доста.
— Какво прави госпожица Рейн в Париж?
— Дошла е да се разпореди с прахта на покойния си съпруг.
Малко истина и две лъжи. Идеално. Ако той самият трябваше да извърши това, би съставил същия сценарий. Малко скръб, съчетана с удивителен героизъм. Стария се наведе напред и постави ръце на бюрото.
— Няма ли нищо в миналото й, което да подсказва за някакви подозрителни връзки? — пак попита Стария.
— Не — повторно отвърна мъжът, — аз наистина най-задълбочено я проверих.
— Да ме вземат дяволите — измърмори Стария.
В главата му вече се формулираше план. Той мълчаливо огледа за минута-две мъжа. Макар че вече бе започнал да разбира всички възможности за успех и провал и това колко сложна бе станала операцията, Стария се бе ободрил от новата информация.
— Смяташ ли за необходимо да кажеш на Реми къде е отседнала тя?
Мъжът се усмихна.
— Да. По време на обяда, когато Реми спря на нашата маса. Изпуснах се неволно, че Лекси е отседнала в моя любим хотел, „Ле троа марониер“. И да ви кажа, ако може да се убие човек с поглед… Тя беше бясна.
— Това със сигурност е повече, отколкото съм очаквал — каза Стария и се изправи. — Серена сега е в хотела на жената. Вече се е регистрирала. Представя се за туристка. Това ми струва цяло състояние — добави той с чувство за хумор. — Пазаруването и харченето на пари.
Мъжът също се изправи.
— А, има и едно друго нещо — рече той, като се приготвяше да си тръгне.
Стария се обърна.
— Трябва й свидетелство за раждане на детето. Посланикът не иска да впише името на детето в нейния паспорт без свидетелство. Бюрокрация. Бюрократични глупости.
Стария асимилираше информацията.
— Нещата са такива, каквито са — бавно каза той. — На всички ни се налага да се подчиняваме на правилата.
— Ще ви оставя бележките си за Лекси. Има ли нещо друго?
Почти беше забравил. Пресегна се за „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и го запрелиства. Когато отгърна на страницата за реклами и съобщения, намери обявата.
— Това е важно — каза Стария, преди да посегне към чекмеджето на бюрото. — Ето — добави той. — Видеофилма, който са заснели моите хора. Да се надяваме, че някой ще се хване на въдицата.