Мъжът взе видеокасетата.
— Досега имаше добра реакция. В бюрото имам около шест касети. Но на никоя не се вижда как атентаторката подава бебето на Лекси. Повечето е материал, заснет след атентата и показва кървища.
— Обади ми се, веднага след като получиш нещо, което очакваме.
— Веднага ще се обадя — каза мъжът.
— Всичко това е много интересно — загадъчно каза Стария и добави: — И тя няма представа, че ти си нещо друго, а не само колега.
— Абсолютно никаква.
Стария се усмихна.
— Благодаря ти, че дойде. Ще се свържа с теб по-късно тази вечер.
Двамата си стиснаха ръцете и Дерик Ландън излезе от стаята.
Стария тежко се отпусна на бюрото и се замисли над фактите. При това неочаквано състояние на чувствата на Реми той можеше да оправдае действията си като предпазлива презастраховка. Стария се загледа в тавана, като се върна в началото на историята и извика в спомените си всички престъпления, които Али Карим бе финансирал в името на една идеология, които Петер Тоглин бе подкрепял заради собствените си чудати фобии, а Андреас Карим беше извършил единствено заради удоволствието да убива. Той не хранеше никакви илюзии. Шансовете за залавянето на Али Карим бяха за пръв път по-добри от средните. Разобличаването на така наречения порядъчен швейцарски банкер Петер Тоглин и сестра му Бригите беше почти гарантирано. Слагането на край на садистките удоволствия на Андреас Карим бе близо. В един кратък миг пълната извратеност на неговата логика подразни съзнанието на Стария. Къде свършваше всичко това? Макар че не му беше приятно да го признае, имаше нужда да чуе едно обективно мнение. Имаше колеги в посолството, като някои дори бяха негови служители, при които можеше да отиде да потърси съвета им. Отхвърли тази възможност веднага. Дълбоко в себе си знаеше какво ще кажат. Отърви се от него. Нямаше значение, че обичаше Реми като син. В техния свят това не означаваше много. И все пак, въпреки лъжите и увъртането, той вярваше вътре в себе си, че може да му се довери безрезервно. Това беше емоционален въпрос и в основата бе голямата загуба и безутешната болка, които бяха принудили Реми да укрива фактите, които се бяха превърнали в чувства, когато нещата бяха опрели до американката. Нетърпелив и недоволен от себе си, той разбираше, че логиката на измислицата в тази история бе това, което го безпокоеше. Уравнението бе просто. Жената притежаваше бебето. Андреас имаше нужда детето да оцелее. И така, и иначе идеята да бъде изпратен Реми, за да прелъсти жената и да създаде идеална обстановка, за да се привлекат мишените, бе единственото осъществимо решение. И все пак, това го притесняваше. Нямаше как да го пренебрегне. Налагаше му се да вземе неотложно решение и макар че вземането на неотложни решения бе същността на живота му, беше объркан. Той поседя на бюрото си и още няколко минути обмисляше нещата. Роуз щеше да знае. Тя беше единствената, която можеше да се оправи в един лабиринт на хаоса. Тя можеше да му даде онова, от което той имаше нужда — обективно мнение. Той набра номера на жена си. Докато телефонът звънеше, той леко се усмихна на самия себе си.
Роуз, любимката на левицата, защитничката на експлоатираните, жената, която бе натрупала слава и бе постигнала успехи като художничка, която изобразяваше болката и унижението на враговете им. Тя отговори на шестото позвъняване. След четиридесет и няколко години брак той можеше да си представи точно какво е правила, преди да вдигне слушалката — избърсала е изцапаните си с бои ръце с намокрения с терпентин парцал, който държеше близо до телефона.
— Заета ли си?
— Винаги съм заета — отговори тя с нескрита обич. — Но не и за теб.
— Имам проблем.
— Знам — каза тя с усмивка в гласа си.
— Откъде знаеш?
— Защо иначе ще ми звъниш в четвъртък сутрин?
— Аз ти звъня по всяко време — опита се да се защити той.
— Веднъж седмично, в събота вечер. — Гласът й бе гальовен. — Става дума за Реми, нали?
Той въздъхна.
— Да, за Реми — отговори той и започна да й разказва подробно каква е дилемата му. Когато свърши, настъпи тишина. — Е? — попита най-сетне той.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Ти винаги си твърдял, че светът се управлява от насилието. Аз винаги съм твърдяла, че се управлява от страстите.
— Е, и?
— Е, и аз съм права. Ти винаги трябва да оставяш място в анализите си за поне малко човешки елемент. За неочакваното.