— Да му кажа ли, че знам?
Както винаги, тя оставаше прагматична, без да изпуска от погледа си романтиката или емоциите във всяка ситуация, в която бяха ангажирани реални хора.
— Защо да си даваш труда? Така или иначе, той ще направи всичко възможно, за да защити тази жена и бебето й. Ако е решил да се върне, ще си свърши работата. Какво те е грижа как ще го направи, след като получиш това, което искаш накрая? — Тя го остави да асимилира думите й, преди да продължи: — Нали знаеш, че не можеш да накараш дъжда да завали, за да ти пораснат доматите — също както не можеш и да промениш чувствата на някого.
Той я разбра, без да й се налага да навлиза в обяснения. Трябваше да сложи във впряга и страстите на Реми. И да ги използва, за да постигне целта си.
След още няколко минути на обичайна размяна на закачки, той затвори телефона. Пак се усмихна на себе си. Запита се какво ли ще представлява най-новата й творба. Без съмнение още една сцена на жестокост над беззащитните граждани, както се твърдеше, уловена с маслените бои върху платното.
Отново погледна часовника си. Беше десет и петнадесет. Вдигна слушалката на телефона и позвъни на Имоджин. Трябваше да се види с нея.
Петнадесета глава
Сорша Рейн пристигна в „Ле троа марониер“ сред облак от „Арпеж“. Опитвайки се да не изостане от нея, пиколото тикаше месингова количка, в която пренасяше невзрачен черен брезентов куфар. Макар и над петдесетгодишна, тя беше съвършено естествена, олицетворения на жена, която има „лицето, което заслужава след петдесет години“, вместо да се подложи на страданията да придобие „лицето, което може да си позволи“. Тя носеше белезите от годините на брачен тормоз с достойнство и се осланяше на спомените си и на мъдростта си да превърне всичко в поносимо за себе си и по-добро за единствената си дъщеря. Сорша Рейн нямаше друга амбиция, освен тази да живее без болка и с минимална радост. Отдавна беше решила, че думата „вина“ е само евфемизъм за думата „съжаление“.
Беше облечена в семпло моряшко костюмче с панталони и с бяла памучна блуза и носеше в ръка малко пътно куфарче от черна кожа на алигатор. Изпълнена с достойнство и любезна, тя се приближи към портиера и съобщи за пристигането си, като не остави съмнение, че очаква молбата й за настаняване в стая в съседство със стаята на дъщеря й да е изпълнена. Полетът бе продължил дълго, а пътят от летището й се бе видял безкраен. Както винаги, тя прояви загриженост за нестабилното състояние на нервите на Лекси, и преди да бъде отведена до асансьора, помоли портиера да позвъни в стаята на дъщеря й и да я уведоми, че майка й се качва горе в стаята й.
През времето, докато пиколото оставяше багажа в съседната стая, докато прибираше бакшиша и затваряше вратата, Крисчън вече се бе сгушил в ръцете на Сорша. Бебето беше прекрасно, цяло чудо, дар, едно дребно човешко същество, което придаваше нов смисъл на живота на Лекси, както и възможност за Сорша да му отдаде безпрекословната си обич. Бабата по спешност отказа да разглежда всякакви отрицателни последствия или нравствени усложнения, когато ставаше дума за бебето. Тя не беше нито шокирана, нито загрижена, че дъщеря й бе решила да си тръгне с детето на друг човек.
— Нямала си избор — само каза тя. — Така е било писано да стане.
В очите на Лекси имаше сянка от болка, когато каза:
— Клетият Ник. Ако беше жив, щеше да ме накара да го върна. А сега се чувствам виновна, че изпитвам облекчение, че него го няма. Така че, ако изгубя Крисчън, вероятно ще го заслужавам за това, че съм такава калпава съпруга.
Решението да остави настрани темата за Ник и неговата безвременна смърт вече не бе въпрос на избор.
— Ти нямаше време да бъдеш калпава съпруга — каза Сорша, докато люлееше Крисчън в ръцете си. — Ако трябва да си нещо, ти си калпава вдовица.
Настанила се върху възглавничките на канапето, Лекси видимо бе изтощена, почти разплакана и се вкопчваше в нещо, което нито тя, нито майка й можеха да променят — грешките на миналото.
— Какво искаш да кажеш?
— Лекси, твоята брачна церемония бе извършена на смъртен одър — нежно започна Сорша. — Ти вече беше в траур, когато се омъжи за него. За теб вдовството би трябвало да е нещо ненужно.
Лекси тъжно се усмихна. Разбира се, както винаги, Сорша бе права.
Четиринадесет часа след като бяха свързани за цяла вечност — „докато смъртта ни раздели“ — думите, които не се изплъзнаха от устата на никой от тях, Ник бе твърде слаб, за да обърне глава или да се усмихне. Два часа по-късно той загуби ориентация за времето, мястото и хората. Невроложкият термин беше „троен синдром“, което на прост език означаваше пълно и необратимо отсъствие на надежда. Още два часа по-късно, когато изпадна в последна кома, Ник дишаше с честота дванадесет пъти в минута, а сърцето му биеше с предопределен и персонализиран ритъм и с налягане, което точно се свързваше с последния му познат ритъм, преди да влезе в крайната фаза на болестта си. А Лекси дишаше успоредно с него и не пропускаше нито един удар, сякаш по някакъв начин можеше да поеме функциите на машината. Времето бе настъпило Лекси да уважи тяхното споразумение, да намери компенсация за обещанието, което бе станало причина за тяхната внезапна сватба в болницата. Като негова съпруга и изпълняваща ролята на негова помощница, тя беше единственият човек, който правно бе в състояние да вземе окончателното решение. Ала въпреки всичко, което бе научила през седмиците и месеците на разговорите им, — а колко пъти бяха обсъждали подробностите, — ако й се наложеше да използва една дума, с която да опише най-добре как се чувства, това би било думата „палач“. Единственото нещо, което я възпираше да не изгуби разсъдъка си, беше да си спомня как Ник застъпва довода с обичайната си безупречна логика, че тя не трябва да забравя, че е необходимо да бъде силна и за двама им.