Шест часа и четиридесет минути след като Лекси бе дала разрешение да изключат респиратора и захранващите проводи, Ник бе започнал да диша самостоятелно. Но споразумението не бе такова. Не се предполагаше, че Ник ще се бори за живота си с временни отсрочки някъде сред техническите подробности на терминологията в медицинския речник. Наскоро след това тя разреши по-драстични мерки.
Когато иглата бе въведена в абоката, Лекси отвърна глава, четиридесет милиграма морфинов сулфат, колко пъти лекарят й бе обяснявал всичко до последния ужасен детайл? Както се предполагаше, дишането на Ник се забави, чертите на лицето му омекнаха и познатият израз на болка изчезна. След още няколко минути дишането му излезе от ритъм, докато накрая спря.
Никълъс Блейк почина кротко в боядисаната в синьо и бяло болнична стая в Монтрьо, в Швейцария. Сандъчета за цветя, отрупани с гладиоли, бяха наредени в редица по прозорците, които гледаха към старинната, облицована с калдъръм улица. Този пролетен следобед времето бе облачно и лека мъгла скриваше планината Монблан в далечината, а булото на изпаренията висеше над сивите води на Женевското езеро. Ежегодният джазов фестивал се бе открил предишната седмица и звуците на „Дай си лапата“ на Дейв Брубек можеха да се чуят как се носят откъм казиното в центъра на града.
Гласът на Лекси прозвуча глухо.
— Предполагам, че за теб различно, нали? В края на краищата ти въздигна вдовството почти във вид на изкуство.
Сорша сви рамене.
— Ние всички си имаме своите силни и слаби страни, предполагам. Баща ти би казал, че аз съм била калпава съпруга.
— В момента не ми се налага да живея с халюцинациите на спомените — заяви Лекси.
— Може и да не ти се вярва, Лекси, но и с мен е така — тъжно отговори Сорша.
Не беше необходимо да се изтъкват основните различия между двете, както и силната им страна като добри съпруги или вдовици. Колкото и опитни да смятаха, че са, за да се справят с жестоката реалност на живота, единият от въпросните покойни съпрузи бе също и баща на Лекси, а не бе тайна и че Себастиян бе пращал Сорша по дяволите и обратно в продължение на няколко десетилетия. Какъв смисъл имаше да обременява майка си, като й напомня колко объркан бе животът й, заради липсата на баща, докато растеше? Истината беше, че макар и Сорша да не бе давала възможност на Себастиян да се почувства жив, докато живееше, тя превърна в смисъл на живота си това да го съхрани жив, дълго след като той бе мъртъв.
— Твоят проблем беше, че се държа твърде добре с Ник за сметка на собственото си щастие.
— Мамо, аз не съм дете, нито съм наивна. Избрах Ник с всичките му недостатъци.
— Недостатъци ли? Ти винаги му позволяваше да се върне при теб, когато ти бе изневерявал, позволяваше му да диктува условията на връзката ви — никакви деца, никакъв брак.
— Изборът си беше мой. Той никога не ме е заставял да правя нищо.
Сорша вдигна ръка.
— Зная, зная, той не е виновен. Но ти изтърпя всичко заради него и когато той накрая реши да се ожени за теб, това беше, нека си признаем, един егоистичен жест от негова страна.