Лекси вдигна поглед.
— Много странно е да твърдиш това. — Тя поклати глава. — Аз сложих край на живота му. Нима си забравила?
— Приключвам с пледоарията си пред съда — остро отговори Сорша. — Виж, аз не отричам факта, че ти си поела риск, когато си си тръгнала с това бебе. — Сорша смени темата с по-практични въпроси. — Твърдя само, че при тези обстоятелства интуицията ти е била правилна.
— Правилна или неправилна — отвърна Лекси, — нашите проблеми съвсем не са свършили. Всъщност, те са още в началото си. Сега идва тежкият момент, как да го изведа от Франция, без да имам правни проблеми.
— Очевидно ние не можем да останем тук за неопределено време, както и не можем да се установим за постоянно в Монтрьо, макар че да се влезе в Швейцария с кола е много по-лесно, отколкото да се опитва човек да мине през едно американско летище без съответните документи. Човек дори едно куче не може да прекара там. — Тя погледна към Крисчън и за миг логиката изчезна и се смени с въпроса, който разкри степента на страданието й. — Няма ли някой, който да може да ни помогне?
Лекси придоби замислен вид.
— Има нещо, което трябва да знаеш — каза накрая тя. — Има един човек — продължи тя и се поколеба. — Той седеше до мен във „Фуке“, когато бомбата се взриви. В началото бях сигурна, че е видял как атентаторката ми подава бебето…
Тя продължи, като разказа за онзи момент, когато Реми я беше намерил непосредствено след взрива и я бе попитал дали е познавала атентаторката, а после, когато се бе сблъскал с нея на обяд, дори не бе намекнал за това, за което тя смяташе, че е видял. Същият следобед двамата се разходили край хотела, но той пак не повдигнал въпроса. Като отметна няколко кичура коса от челото си, тя погледна към Сорша, която изглеждаше изненадана.
— Не знам как да го разбирам.
— Кой е той?
Лекси въздъхна.
— Бил търговец на редки книги и произведения на изкуството, купува и продава също така и редки партитури, така каза. Имал апартамент в Париж. — Тя кръстоса крака и се изправи на стола си, като погледна към Сорша. — Има и друго.
Сорша беше нащрек.
— Какво?
Загубила ориентация, изпълнена със съмнения и леко объркана, Лекси потисна желанието си да се разсмее на висок глас. Винаги бе смятала, че самообладанието е най-ценното й качество. За свое удивление тя внезапно осъзна, че беше в основата си едно момиче от средната класа, което се бе озовало на непознат емоционален терен. През целия си живот никога не беше стигала толкова далече. Чувствата й към онзи непознат надделяваха над чувството й за ред и благоприличие.
Тя започна бавно.
— Никога не съм изпитвала такова чисто физическо привличане към никого — призна тя. — Стана внезапно и ме плаши до смърт, а съм и шокирана и не знам какво да правя, защото изпитвам чувството, че целият ми живот се заплита и излиза от контрол.
Челото на Сорша се набръчка. Нормално дъщеря й криеше чувствата си в себе си, което само утежняваше проблема. Тя не беше човек, с когото можеше да се обсъжда любовта от пръв поглед или мигновеното сексуално привличане, така, както ги бе преживяла с покойния си съпруг, но все пак се пазеше да прави обобщения. Обикновено бе ексцентрична и непочтителна, но внезапно стана неоригинална, когато попита:
— Дали този мъж изпитва същото?
— Това е доста необичайна реакция от теб — заяви Лекси, твърдо решена да застави Сорша да премине в отбрана, сякаш тя бе виновната. — Не те ли изненадва дори само това, че го споделям с теб? Не си ли смаяна, че мога да изпитвам такива чувства към това, което става, и след всичко, което съм направила досега? Какво ти става?
Това, което ставаше със Сорша, бе нещо, което тя от десетки години съзнаваше и още по-силно в този момент, когато бе установила, че не е в състояние да успокои дъщеря си, че я разбира. Трагедията не бе нейна, а по-скоро на Лекси и на нея й бе крайно неприятно, че не може да промени историята. Когато Лекси бе на осемнадесет години, баща й бе умрял, а двадесет години по-късно, тя бе изключила апаратите, с което бе сложила край на живота на Ник. Това беше сложно и опасно. Сложно беше да се опита да обясни на дъщеря си, че съществува огромна бездна между това, че превърна Ник в самонаказание за себе си за това, че не била в състояние да спаси баща си от алкохола, както и да се поздрави с това, че си е позволила най-сетне да изпита страст към един непознат. Беше колкото опасно, толкова и дръзко да я укорява, че е позволила на Ник да я лиши от майчинство, а след това да я похвали, че си е тръгнала с бебето на друга жена.