Реми почувства, че се опитва да запази равновесие някъде между лоялността и любовта.
— Ако е невинна, тя няма нищо общо с тази битка — опита се да спори той.
Стария леко се дръпна назад в безпомощно равнодушие.
— Какво, по дяволите, искаш да кажа? Че изпитвам съжаление за нея? Че съм готов да зарежа цялата тази работа, защото приятелят й се оженил за нея, за да сложи край на страданията си, или защото тя е решила да обядва във „Фуке“ и най-случайно е избрала точно този момент, за да мине покрай колата. — Лицето му придоби студен израз. — Казах го и преди. Съдба. В момента, в който е взела бебето, тя е решила своята съдба. Край на историята. Дали е невинна? Кой може да знае? Дали е знаела, че се забърква в това, ако е виновна? — Той се усмихна откровено грубо. — Това не е мой проблем. Има ли някакво значение, че тя няма нищо общо с тази битка, както ти се изрази? Хич не ме интересува!
Най-напред главата на Реми, а след това цялото му тяло се обърнаха, за да се изправи той очи в очи със Стария.
— Трябва ми един месец, за да свърша тази работа така, както аз си знам.
— Какво се готвиш да направиш?
— Ще ти кажа.
Стария го изгледа внимателно.
— Добре, разполагаш с една седмица да свършиш всичко, както ти си знаеш.
— Три седмици — започна да се пазари Реми.
— Две седмици.
Реми държеше на своето.
— Три седмици — повтори той без всякакви емоции. — Според теб това е графикът за трансплантацията на Андреас. Дотогава им трябва детето.
— Две седмици и не ме насилвай. Само че искам да знам какво се готвиш да направиш и това е заповед.
Реми нямаше избор.
— Ще се погрижа за Тоглин и Андреас. Както и ти самият каза, Али Карим вероятно няма нищо общо, но ще направя всичко възможно. Но не и за нейна сметка. В никакъв случай. — Той помълча. — Нито за сметка на бебето.
— Ами ако тя е виновна и в това няма никакво съмнение?
— Всичко по реда си — отговори Реми.
Стария сви рамене.
— Ами ако ти така и не успееш нищо да научиш? Тогава какво? — попита той, разбирайки, че не е нужно да казва нищо повече. — Аз ти предлагам само да свършиш това, което умееш най-добре. Ти ще се заемеш с човешкия фактор, а аз ще се погрижа за останалото.
Реми нямаше намерение да бъде придумван.
— Наясно ли сме по въпроса? Искам да свърша всичко, както аз си знам. Дължиш ми това.
Ако беше друг, Стария щеше да настоява на своето. Той не дължеше на никого нищо.
Когато и двамата се изправиха, за да се разделят, погледите им не успяха да се срещнат.
Доста време след като Реми си тръгна от посолството, и когато беше вече твърде късно, за да има значение, той най-сетне задряма, за да се събуди обаче след няколко часа, обладан от една-едничка мисъл. Беше влязъл в капана. Разтревожен и ядосан на самия себе си повече, отколкото на Стария, Реми не успя пак да заспи. Не спираше да се пита как му се бе случило това. Каква бе вероятността да се влюби в една непозната, за която се предполагаше, че не е нищо повече от ненужна подробност в цялата тази мръсна работа? Той вдигна телефона и позвъни на техния фалшификатор. Даде му необходимата информация и се договори да мине да вземе швейцарския паспорт на Крисчън Блейк в седем часа сутринта.
Стария също имаше проблеми да заспи. Циник по природа, той продължаваше да се удивлява на дързостта на Реми да предполага, че ще го остави да свърши всичко „както той си знае“. Какво, по дяволите, бе станало с патриотизма? Докато се въртеше и обръщаше неспокойно в леглото, реши, че патриотизмът в XXI век се бе изпарил, както бяха отменени и правилата за водене на бойни действия.
Осемнадесета глава
Лекси бе седнала на масата, на която сервираха храната в стаята й, обърната с лице към Сорша, която държеше Крисчън в ръце. Двете жени бавно и с наслада ядяха кроасани и пиеха кафе в този очарователен хотел, влюбени до полуда в здравото и прелестно бебе, като разполагаха и с време, и с пари, да се наслаждават на престоя си в един от най-красивите градове на света.