— Доникъде не сме стигнали. Само губим ценно време — наруши тишината Лекси.
Сорша остави чашката си.
— Трудно ли е да се намери фалшификатор?
Лекси я стрелна с удивен поглед.
— Не знам. Защо не попиташ портиера?
Точно в този момент иззвъня телефонът на хотела. Лекси се присегна към слушалката, за да се обади.
— Да, благодаря ви, че проявявате интерес — каза тя в слушалката. — Майка ми пристигна благополучно. — Последва мълчание, през което тя слушаше. — Сега ли? — попита тя, съзнавайки, че все още може да се измъкне, без да го обиди. Измърмори нещо за петнадесет минути и затвори телефона. — Колко странно — замислено рече тя.
— Кой беше това?
— Той. Долу е — отговори Лекси с озадачен израз на лицето. — Изглежда, че иска да ме види. — Запътвайки се към съседната стая, тя добави: — Беше споменал нещо за разходка, но не съм очаквала, че ще се обади толкова скоро и толкова рано.
Реми я чакаше във фоайето между въртящата се врата и рецепцията. Тя го измери добре с поглед, още с излизането си от асансьора, докато крачеше по червения килим, за да застане на няколко крачки от него. Той я чакаше там и й се стори по-висок, отколкото го помнеше, с по-широки плещи и с по-слабо лице. Беше облечен с всекидневен панталон в цвят каки, с бежово ленено сако и светлосиня риза, разкопчана на врата, но изглеждаше по-елегантен, отколкото при трите предишни случая, когато тя бе в неговата компания. Докато се приближаваше към него, тя си помисли, че съдбата й дължеше два човешки живота — единият за баща й и другият за Ник, макар и двете загуби да оставаха завинаги у нея. Бе останала изненадана, че Крисчън зае сърцето й, макар че там имаше място и за друг човек. Реми тръгна към нея, без да каже нито дума, и я улови за ръка, за да я насочи към въртящата се врата. От допира сякаш я удари електрически ток. Остави се да я водят, като вярваше, че тялото й се подчинява на собствената си воля. Разкъсваше се между това да остане откъм безопасната страна на огледалото и да се наслаждава на усещането за гузно удоволствие, което изпитваше в негово присъствие, като почти не го поглеждаше.
— Знам едно тихо кафене точно от другата страна на улицата — каза той, след като излязоха от хотела.
Докато прекосяваха отсреща, тя продължи да усеща натиска на ръката му върху своята.
— Снощи търгът мина добре — каза й той, докато чакаха светофара да светне зелено. — Довечера заминавам за Швейцария. — Той се спря и като постави и двете си ръце на раменете й, я обърна с лице към себе си. — Трябваше да ви видя, преди да замина.
Тя го изгледа критично с кехлибарените си очи, в начало с изумление, после й стана забавно.
— Дали да се чувствам поласкана, или да се изплаша?
Той остана ужасно сериозен, когато отговори.
— Не го казах, за да ви лаская — започна той. — И нямам намерение да ви плаша.
Двамата се усмихнаха за миг, но без да се погледнат. Думите му я объркаха, ала тя прояви достатъчно благоразумие да не демонстрира съмнението си.
— Всичко това е много загадъчно — безгрижно рече Лекси, докато пресичаха улицата. Когато се намериха на отсрещната страна, тя се освободи от ръката му и тръгна няколко крачки пред него. Обърна се. — Аз, така или иначе, няма да ви държа сметка за необмислените думи — рече тя.
— Не бяха необмислени. Точно това исках да кажа и в двата случая — отговори той, като ускори ход, за да я настигне.
Лекси бе облечена в черно — панталони, тениска и сандали. Косата й бе прибрана отзад на темето, беше си сложила само червило. Когато Реми се изравни с нея и пак улови ръката й, тя си даде сметка, че дори да имаше високи платформи на обувките, той пак щеше да остане, макар и малко по-висок. Това само по себе си й се случваше за пръв път — да застане фактически до някой мъж, който поне да е на един ръст с нея. Бе й непознато, помисли си тя, да не стърчи над другия човек.
Двамата влязоха в кафенето, без да разговарят за нещо конкретно, сериозно, като двама души, които запълваха едно и също пространство — между радостта и надеждата. Когато и двамата изчерпаха запасите си от светски разговор, Реми се наведе напред и улови ръката й в двете си ръце, като отделяше пръстите й един по един, сякаш развързваше панделката на скъп подарък.
— Лекси — започна бавно той. — Има нещо, което трябва да ти кажа.
Тя внезапно долови как в нея се надига ужас. Успокой се, опита се да си наложи тя. Той държеше ръката й, гласът му бе благ, не биваше да очаква най-лошото. Ала все пак всичко това бе прекалено добро, за да е истина. Кошмарните варианти на тази пиеса бяха безкрай, но въпреки това, някъде дълбоко в себе си тя перверзно се възбуждаше от загадката. Обърна се към него и видя, че изучава ръката й, сякаш там бе отговорът на всичко. Кой си ти, отчаяно се питаше тя. Какво искаш от мен?