— Чакай малко — започна тя и се надигна да стане. Но той здраво бе уловил ръката й в своята и я придърпа да седне. — Откъде, по дяволите, мога да знам това?
— Веднъж вече излъга. Защо да не го направиш сега пак? — сериозно попита той.
Лекси унило призна, че това бе така.
— От кога съм длъжна да ти казвам истината? — защити се тя, но беше пребледняла.
— Нека да продължа — доста любезно предложи Реми. — Бащата на детето е един психопат, син на един изрод от най-голям калибър, а майката е едно швейцарско момиче, студентка, прелъстена от този убиец, който бе планирал да я убие, но тя обърка плана му, когато се самовзриви във „Фуке“, вместо да му достави удоволствието той да я взриви пред американското посолство.
Лекси стоеше там, слушаше го, ала същевременно беше някъде другаде, високо над масата. Залата се въртеше. Имаше нещо познато в неговия разказ, едно име, което бе чула някъде през последните няколко дни. В посолството, разбира се, точно така, когато онзи напет и дребничък посланик бе споменал името Али Карим. Тя потръпна, когато произнесе думите, донякъде на себе си, донякъде на глас.
— Това е той, нали? — попита тя. — Али Карим.
Той помълча.
— Той е само част от всичко.
Тя се взираше някъде покрай него, в някакъв въображаем спасител в другия край на залата. Внезапно тя се разсмя високо.
— И след всичко, което, изглежда, знаеш за мен, ти наистина вярваш, че съм била съучастница на тези хора? — Лекси издърпа ръката си и за миг се изкуши дали да не избяга. — Ти си луд. Ти си напълно полудял!
— В тази история има твърде много съвпадения, които ме спират да ти повярвам.
— Като например?
— Когато му дойде времето, ще ти кажа — отвърна той, очаквайки тя да избухне.
Колкото и да бе странно, Лекси почти не реагира. Тя така и не разбра откъде я завладя това ледено спокойствие, но когато заговори, осъзна, че думите й почти не са свързани с това, което изпитваше. Главата й се въртеше.
— Ти закъсня — кротко каза тя.
Реми я изгледа втренчено.
— Какво искаш да кажеш?
Тя неволно потрепера.
— Обади ми се Дерик, онзи журналист, с когото бяхме на обяд. Той гледал видеозаписа. Знае, че атентаторката ми е дала бебето.
Той кимна бавно в знак на потвърждение. Разбира се. Трябваше да се досети.
— Какво каза?
— Само това. След което аз го излъгах за Крисчън.
— Добре ли се познаваш с Дерик?
— Неотдавна се запознахме — отговори Лекси. — Защо?
— Той от дълго време ли работи за Ай Ти Ен?
— Не — отвърна тя. — Мисля, че е постъпил на работа само преди няколко месеца.
— А преди това?
— Чувала съм, че отразявал конфликта в Северна Ирландия. Някой казваше, че работел на свободна практика, но не знам със сигурност.
— Ясно — каза Реми, докато в ума му се въртяха всякакви възможни мисли.
Долавяйки някакъв елемент на сдържаност у него, тя премина в атака.
— Недей да криеш нищо — студено рече Лекси, като насочи втренчения си поглед към него. — Ти стигна доста далече, Стефан Еди-кой си. Хайде, разказвай.
— Когато съм готов — отвърна той, все още потресен от новината.
Той изпадна в мълчание, което я накара да се почувства в безизходица. Кой знае защо тя се бе пристрастила към гласа му, а сега бе зейнала празнота. Тази ситуация бе пълна лудост. Той беше луд.
— Твоят приятел си играе в много опасни води — рече той най-накрая.
— Той не ми е приятел. — Тя го изгледа внимателно. — Така или иначе, той е видял всичко — заяви тя, придържайки се към фактите. — А ти защо играеш игри?
Без да обръща внимание на въпроса й, Реми рече:
— Да, аз те видях как взе Крисчън. — Той умишлено използва името, което Лекси бе дала на детето, сякаш го бе приел за негово кръщелно име, сега, когато то принадлежеше на жената, която седеше срещу него. — Ако приемем, че ти не си взела никакво участие в цялата работа и не си знаела какво ще стане, след като си тръгна с бебето, фактът е, че имаме проблем, проблем още по-голям, отколкото предполагах. Особено сега, когато този журналист е гледал видеозаписа.
Ето пак, пак говореше от името на някакви зловещи „ние“. Тя бе загубила самообладание и сега рухваше, изплъзваше се и се проваляше, без всякаква надежда някога да се съвземе.