— Така че, както виждаш, ние се нуждаем един от друг — продължи той. — Защото дори ние да не се бяхме сблъскали с теб и при най-добро стечение на обстоятелствата, ако ти не се бе появила случайно и, извинявам се, че трябва да го кажа, не бе застанала на пътя ни, ние не бихме водили този разговор днес. Щяхме да свършим това, което е необходимо.
Повдигна й се.
— Това, което е необходимо за какво? — повтори думите му тя, а очите й зейнаха широко разтворени от страх.
Той пак не обърна внимание на въпроса й, а вместо това я изгледа право в очите. Лекси отговори по същия начин на погледа му. Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади документа и й го подаде. Тя не помръдна.
— Хайде — рече той, — вземи го.
Без да откъсва очи от лицето му, тя взе документа. Наведе очи и го прочете едва след няколко секунди.
— Но как? — понечи да каже тя и зачака.
— Няма значение как — нехайно отговори Реми. — Има значение само, че това е швейцарско свидетелство за раждане, безукорно до последната подробност, с фамилното име на Крисчън и с дата и място на раждане. Предположих, че си имала намерение детето да носи името на покойния ти съпруг.
Преди рефлексите й да задействат достатъчно бързо, той взе документа от нея и го прибра обратно в джоба си.
Тя пое дълбоко дъх и продължи да се взира в него, сякаш само той можеше да й подскаже как да реагира. Намери нещо в себе си, все още останало, за това коя е и коя е била, преди да се озове в този кошмар, и най-накрая попита:
— Откъде знаеше за това?
— Предположих, че посещението ти в американското посолство не е било само с цел да си побъбриш с посланика.
— Ти си ме следил — тихо рече тя, възмущението й можеше да се прочете само в очите й.
Той не я поправи, макар че думите й извикаха нови въпроси в ума му. Помисли си, че ако не я бе проследил, а той не го бе направил, тогава Стария бе наредил на някого да го направи.
— Браво, браво — продължи тя с престорена ненужна храброст, — не бих казала, че много те бива да водиш светски разговори.
Очите й задържаха втренчения му поглед и й се стори, че долавя някаква усмивчица, която се появи и изчезна върху устните му. Тя обаче се бе съвзела достатъчно от шока, за да не я интересува как той реагира на остроумията й или на всичко друго всъщност. Гласът й прозвуча рязко.
— Хайде да оставим това ние и вие, ако нямаш нищо против, и да ограничим разговора само до нас двамата.
— Съгласен — каза той рязко и се обърна да поиска сметката.
— Това ли е всичко? — попита тя с нотка на паника в гласа. — Няма ли да ми кажеш какво трябва да направя, за да те махна от живота си, за да мога да се махна оттук?
Той остави банкнота от десет евро на масата и се изправи.
— Мисля, че ще можем да завършим разговора си в онази малка градинка зад ъгъла. Помниш ли колко приятно беше миналия път, когато бяхме там? Нали нямаш нищо против да се поразходим?
Той е луд, помисли си тя, един напълно побъркан човек, който очевидно нанася своя удар под яркото утрешно слънце, като използва най-опасното оръжие — безупречно фалшифицирано свидетелство за раждане, за да всели у нея страх от Бога.
— А ако имам? — попита тя, като движеше устата си с овладян гняв.
— Тогава ще те пренеса до там — каза той с красива усмивка.
Тя се изправи и го изгледа за миг с невярващи очи, след което отклони поглед. Имаше пълна готовност да изстреля един милион оскърбления, но реши да ги задържи в бойна готовност и да го изслуша. В един миг на безразсъдство си представи как се опитва да разкъса джоба му, грабва документа и веднага побягва.
Двамата тръгнаха към градинката. Той я държеше здраво за ръка и за случайния наблюдател двамата изглеждаха като всички останали привлекателни двойки, които се разхождаха в ясната и слънчева парижка утрин, като единственото, което ги интересува, е колко са влюбени и колко им е приятно да бъдат в най-красивия град на света, докато страстта им не ги завладееше и те не изтичваха обратно в хотела си, за да се любят лудо, преди да отидат да се насладят на вечеря в петзвезден ресторант с бутилка прекрасно вино.
Когато влязоха през портата, която водеше към малката градинка недалече от нейния хотел, той ускори крачка и тя някак си осъзна, че я води към същото място, където бяха седели миналия път, когато бяха заедно там. Крисчън сега не беше пристегнат към гърдите й, но ето че те се намериха на същата пейка. Ръката й още беше здраво стисната от неговата.