— Сега виждаш ли какво имах предвид, когато говорих за многобройните съвпадения — заключи той.
Очите й се разтвориха широко от страх.
— Не съм знаела това — каза тя и гласът й секна. Ала сега вече не я интересуваше дали той й вярва или не. Изпитваше ужас, бе изтощена, а мислите й препускаха в милион различни посоки. Когато най-сетне заговори, в гласа й се усещаше примирение със съдбата, а тялото й бе напълно неподвижно. — Ти изобщо не си имал намерение да ни оставиш да се върнем в Ню Йорк, нали? — попита тихо тя.
Реми вдигна с усилие поглед към нея.
— Не, нямах — призна той. — Не, засега.
Тя внезапно бе изгубила представа за сигурност, за утеха, за това, че си е намерила импровизиран спасител. Този човек беше крадец от световна класа. Той беше откраднал и последната капчица надежда, която тя се бе заставила да съхрани. Макар и да разбираше, вероятно по-зле, отколкото би й се искало, тя все пак бе започнала и да осъзнава точно каква игра играеше той и защо. Това, което я смущаваше точно сега, беше, че на някакво дълбоко и недостъпно ниво продължаваше да му вярва и, което бе по-лошо, го желаеше повече, отколкото бе желала, когото и да било другиго. Тя обаче се възпираше, блуждаейки ту насам, ту натам за няколко безкрайни секунди, като внимаваше за начина си на изразяване и за мимиките си и упражняваше контрол над думите си, преди да ги изрече, за да не допусне никакво моментно невнимание. Запазвайки цялото си останало достойнство, тя го попита:
— Как можеш да се гледаш в огледалото?
Той не отклони очи от втренчения й поглед, но и не каза нищо. Тя имаше чувството, че все едно говори на някой сфинкс.
— Аз мога да разбера, че ме използваш, мен, една крадла и лъжкиня, една жена, която е смятала, че безнаказано ще се измъкне и просто ще може да изчезне с бебето — продължи тирадата си тя. — Аз разбирам как можеш да обясниш това, че ме излагаш на опасност, но кажи ми как се чувстваш, когато излагаш на риск и един невинен детски живот?
Това беше рискован ход, но Реми го предприе и пак й повтори мисълта си.
— Аз съм твоят най-добър залог — повтори той, като погледна към ръцете си и след това погледът му изгори очите й. — Без мен, ти и Крисчън, нямате никакви изгледи за успех. Помисли си само. На кого би се доверила по-скоро — осмели се да попита той, — на Дерик или на мен?
Когато той я погледна, тя я усети. Не можеше да се сгреши тази негова възпирана сексуалност, която най-сетне разруши непроницаемата му фасада. Значи тя все пак не грешеше. Не каза нищо, ала въпреки това почувства, че той наистина бе единственият човек на земята, който знаеше отговорите и притежаваше опита и нужната подготовка, за да й предложи сигурен и осъществим начин да излезе от тази ужасна ситуация. И все пак някаква частица съмнение или може би упорство надделяха, когато тя най-сетне заговори.
— Честно казано, на никого от вас двамата — отвърна тя. — А какво ще стане, ако аз просто упражня възможността, която така галантно ми предложихте, когато започнахме този разговор? — продължи тя, в гласа й прозвуча нескрит сарказъм. — Какво ще стане, ако просто стана и си тръгна? Да си пробвам късмета? Какво ще стане, ако ти заявя, че не се боя? Какво ще стане, ако ти кажа, че изобщо не ми пука от онези другите изверги? — Тя едва си поемаше дъх. — Какво ще стане, ако ти кажа, че смятам, че ти лъжеш? Какво ще стане, ако ти заявя, че и ти си такъв изрод, който иска пари или… — Тя помълча, колебаейки се дали да каже това, в което фактически бе вярвала през цялото време, или най-малкото, в което се бе самоубедила да повярва, преди да научи истинските му мотиви. — Ти може би просто искаш да преспиш с мен — каза тя, демонстрирайки грубоватост, която не можеше да разпознае като своя. Но беше набрала инерция, бе се устремила напред и не можеше да се спре. — Какво би станало, ако кажа да? И после? Щеше ли да ми дадеш това свидетелство за раждане и да станем квит?
Почувства се неловко. Усети, че се изчервява. Знаеше, без да го поглежда, че не му е никак забавно, макар че съзнаваше и че той разбира отчаянието й да се предлага по такъв начин на един напълно непознат човек. С едната си ръка той леко обърна лицето й, за да я застави да го погледне в очите. Тя усети как по страните й се търколиха сълзи.
— Не е толкова лесно, Лекси — рече той сдържано и избърса с един пръст капчиците сълзи. — Нека ти обясня и останалото.