През целия си живот тя не се бе чувствала толкова съсипана и толкова уязвима.
— Имам ли някакъв избор? — Гласът й секна.
Той безстрастно я запозна с всички най-големи подробности. Щяха да вземат Сорша и Крисчън и да заминат с кола за Монтрьо. След като се настанят там, тя, майка й и бебето ще бъдат поставени под охраната на двама от неговите хора, които щяха да се погрижат те да разполагат с всичко необходимо, за да си спестят колкото се може повече травми и неудобства при тези обстоятелства. В очите на околните двамата служители щяха да изглеждат като прислуга, която се грижи за приятното им прекарване там, докато станеше време да напуснат къщата и да се приберат в Щатите.
Тя започна да трепери — не само ръцете й, но и цялото й тяло.
— И ти ще се погрижиш за това Али Карим и неговото малко семейство да разберат коя съм аз и това, че съм там, така ли? — Всичко беше ясно. — Ще ме използваш като примамка, ще ме използваш, за да се добереш до тези копелета, дори това да означава те да ни избият всичките, а Крисчън да бъде използван като пушечно месо за медицински цели.
Реми я остави да говори екзалтирано. Той нямаше никакво намерение да й обяснява, че рискът става много по-малък, ако той, а не Стария или журналистът я използваха като примамка.
— Ти си копеле — направо изплю думите тя. — Нямаш ли съвест?
Той се застави да запази самообладание.
— Нямам, когато става дума за Али Карим и неговата банда главорези.
Нейната реакция бе нелепа, но тя разбираше, че ако се концентрира върху цялата чудовищност на ситуацията, щеше да осъзнае, че никога не би могла да я преживее.
— Аз нямам снимки за паспорт и дори не съм си насрочила среща в посолството — рече тя.
Той отговори съвсем делово, сякаш грижите й бяха оправдани и уместни.
— Когато си тръгнем от тук, ще отидем в едно фотоателие недалече от посолството. Там ще ти направят снимките за двадесет минути. А що се отнася до срещата, тя вече е насрочена от твое име. Ще отидеш там по обяд. — Реми погледна часовника си. — След малко по-малко от един час. — Той видя, че тя е изтощена, че почти никаква борбеност не й е останала и че само мрачно осъзнава, че е изгубила играта.
— Ти не си търговец на картини. Това всичко е било лъжа, както и останалите лъжи — заяви тя, изричайки думите с нескрито презрение.
Когато той отговори, тя за пръв път долови в гласа му нотка на самоотбрана.
— Това какъв съм в този момент е без значение.
— Ти си шпионин. — Тя изрече думите почти шепнешком.
— Дали това, че се опитвам да залавям хората, които взривяват невинни жени и деца и които отвличат и обезглавяват невинни хора в Ирак, би могло да ме оправдае, че няколко пъти незначително се отклоних от истината, как мислиш?
Но тя не бе свършила с него.
— За кого работиш, Стефан — изрече с погнуса името му тя. — Кой ти плаща, за да се изявяваш като най-великия спасител на човечеството?
— Това няма значение, Лекси — тихо отговори той. — Аз върша това, което вярвам, че е правилно.
— И това ли е правилно? — Тя се засмя. — Да заставиш майка ми и бебето ми… — Тя прекъсна изречението си, объркана за миг. — Да ни заставяш да се укриваме? Да ме караш да замина за Швейцария с теб? Да ни използваш, за да заловиш онези хора?
— Престани, Лекси — каза той и за пръв път тя долови в гласа му нотка на раздразнение. — Губиш ценно време.
Тя бе изтощена, толкова силно изморена, че почти не можеше да говори. Само преди три дни, всъщност, си бе мислила, че се е измъкнала, че двете със Сорша заедно ще разрешат проблема, че няма нищо друго, освен една бюрократична подробност, която й пречеше да напусне Париж и да заживее щастливо оттам насетне с бебето, което обичаше по-силно и от живота. Само преди седемдесет и два часа тя наистина вярваше, че е изстрадала достатъчно страхове и мъки с Ник, за да й стигне за цяла вечност. Несъмнено беше глупачка. Сега се питаше как Сорша ще приеме новината. Това беше единственият светъл миг в иначе мрачната сутрин. Можеше само да си представи сцената в хотела.
— Ще ми позволиш ли да разкажа на майка ми какво става?
Реми пое дълбоко въздух.
— Боя се, че не — тихо каза той. — Ще отидем заедно в хотела.
Тя изгуби. За миг образите на майка й и Крисчън замъглиха съзнанието й. Мисълта за тях едва не я парализира, лиши я от способността да мисли, да диша, да говори. Тя с мъка сдържаше сълзите си — с храброст, за която бе сигурна, че той успя да забележи. Как можеше той да направи това? Що за чудовище бе, да не изпитва угризения? Тя бързо скочи на крака, а той бе редом с нея. Тя пристъпи крачка напред и вдигна ръка да го удари, но той я беше изпреварил. Улови ръката й и я свали надолу отстрани на тялото й, след което се присегна да улови и другата й ръка. Тя не можеше да помръдне, но отвърна лице от него и заплака.