— Как можа? — извика тя и заповтаря думите, докато хълцаше, а накрая не й остана нищо, което да направи.
Било неволно, или защото просто капитулира, тя рухна върху него и продължи да плаче. Без да мисли и без да се колебае, Реми я улови и започна да гали косата й, докато тя се успокои. Остави го без съпротива да й помогне да седне пак на пейката. Той се настани до нея.
— Те ще са в безопасност — тихо каза той. — Ти ще получиш закрила.
Тя избърса очите си с обратната страна на дланта и го загледа съсредоточено. Не искаше нищо повече от това да му повярва.
— Искам да говоря с майка ми, преди да отидем в посолството.
— Съжалявам, Лекси — каза той. — Аз лично ще говоря с нея, когато се върнем в хотела. Но не и преди това. Не искам да рискувам тя да си тръгне с бебето. — Той стигна и по-далече: — Така или иначе, телефоните се подслушват.
— Извинявай — горестно рече тя. — Забравих.
— Време е да си направиш снимките и да отидеш на срещата в посолството — добави той и търпеливо изчака възраженията й. Но когато тя не го направи, се изправи и й подаде ръката си.
Косата й се бе измъкнала от шнолата, с която я бе стегнала на тила и бе паднала несресана върху набразденото й от сълзите лице. Губеше сила да стиска ръката му, сякаш някой я бе настъпил по пръстите. А може би се отказа, защото се почувства твърде слаба да се държи за него. Тя пое покорно ръката му и се отпусна върху него, докато вървяха към портата на градинката.
— Няма нужда от светски разговори — каза тя.
— Няма нужда от светски разговори — съгласи се със сериозен вид той.
Тя си пое дълбоко дъх. Щеше й се да не бе ходила да обядва във „Фуке“. Щеше й се Ник да бе поискал да пръсне прахта му на друго място. В някой друг град, в друга страна, на друга планета. Дълбоко в себе си, обаче, тя знаеше, че това не е така. Ако не бе отишла във „Фуке“, никога не би намерила Крисчън. Бъди честна, строго си нареди тя, докато вървеше с мъка през градинката. Ако имаше право да си пожелае нещо на този свят, знаеше какво щеше да е то. Всичко да бъде и така, и иначе. И Крисчън, и този човек, за когото не знаеше нищо. Желаеше този Стефан Уоткинс, или както другояче беше името му, наистина да е търговец на редки издания, а не убиец или шпионин. Късметът винаги й изневеряваше, когато ставаше въпрос за мъже.
Реми бе потънал в собствените си мисли. Искаше му се тя да му е любовница, а не затворничка. Искаше му се любимият ресторант в Париж на мъжа й да беше не „Фуке“, а „Максим“. Искаше му се там да се бяха уговорили за среща на обяд със Стария. Искаше му се да не се бе съгласил да се върне пак на работа. Но то бе все едно да му се иска на земята да възцари вечен мир. И понеже тези пожелания се въртяха в главата му, можеше да добави и най-пламенното си желание от всички синът му да е още жив.
Деветнадесета глава
След като Лекси тръгна, за да се срещне с Реми във фоайето на хотела, Сорша реши да се облече и да приготви и Крисчън за разходка. Нямаше смисъл да чакат Лекси да се върне в апартамента. Денят беше прекрасен. Щеше да й остави бележка. Вече беше решила, че ще купи сгъваема спортна количка, както и още дрехи и бебешка храна.
Сорша тъкмо оглеждаше внимателно съдържанието на дамската си чантичка, когато на вратата се почука. Крисчън беше в кошчето си. Без дори да си дава труд да отиде до вратата, тя предположи, че е келнерът, който сервираше по стаите, дошъл да разчисти масата за закуска. По-късно никога не можеше да си прости, че е оставила вратата отключена. Това обаче стана по-късно, доста по-късно. Тя извика на келнера да влезе и се обърна, когато чу, че бравата се заключва.
В стаята бяха влезли двама, мъж и жена, руси, млади, усмихнали и облечени в обикновени дрехи, не в хотелска униформа. Сорша обърна глава и присви очи, за да може да ги види по-ясно. Тя ги разгледа един по един, а след това и двамата заедно, като се питаше кои са и какво правят тук. Без да изчака те да проявят инициатива, тя каза:
— Мисля, че сте сбъркали стаята.
Когато не последва незабавна реакция, Сорша предположи, че е станала някаква грешка. Тя инстинктивно отиде при кошчето. Когато двамата не се помръднаха и не признаха грешката си, през главата й минаха различни мисли. Или бяха от охраната на хотела, или щяха да я ограбят. Тя запази спокойствие, решена да не проявява страх.