— Казах, че сигурно сте сбъркали стаята — повтори строго тя.
Сорша по-късно щеше да ги опише като лъчезарни. Имаха млади и бодри лица, хлапетии, на не повече от двадесет и пет години, приличаха на всички типични туристи. Ако трябваше да гадае, би казала, че са германци, макар че приветливото им държане я караше да мисли, че са шведи или датчани, не германци. Бяха облечени във всекидневни дрехи, спомняше си тя по-късно и за голям ужас на Реми, който я разпита след случилото се, не можеше да се сети за нищо специално или необичайно, освен че момичето носеше раничка, а на колана на младия мъж бе закрепен мобилен телефон. Въпреки че бе изпаднала в шоково състояние, Сорша успя да възпроизведе разменените реплики от момента, в който двамата бяха влезли в апартамента.
Момичето бе говорило с безупречен английски.
— Вие ли сте Александра Рейн? — бе попитало то.
— Лекси — бе добавил младият мъж.
Сорша се бе объркала.
— Не, аз съм майка й — бе отговорила тя.
Двамата си бяха разменили къси погледи, преди мъжът да пристъпи и без предупреждение да я обезвреди със сила. Жената беше отишла право при кошчето, бе вдигнала Крисчън и се бе запътила към вратата. Сорша вече бе схванала какво става и се бе разпищяла. Останалото бе станало бързо. Към лицето й бе притиснат парцал, напоен с етер, и тя престана да се съпротивлява и рухна на пода.
Когато се съвзе, Крисчън го нямаше.
Нужни й бяха няколко секунди да дойде на себе си, да стане от пода и да се задържи на крака. Тя се бе надигнала, подпирайки се на стола, и с несигурни крачки бе влязла в спалнята, препъвайки се бе отишла в банята, отваряше и затваряше шкафове и не спираше да плаче. Дълбоко в себе си съзнаваше, че действията й са напразни. Бяха отвлекли Крисчън. В отчаянието си, извън себе си от ужас, Сорша ясно съзнаваше, че не беше уместно да се обажда в полицията. Точно тогава забеляза кученцето, което скимтеше и трепереше от страх зад масата. Сорша ахна. Тя внимателно се приближи към животното и посегна да го вземе. Откъде бе дошло тук? На ръба на истеричен припадък и все още в шок, тя долавяше миризмата на етер, която все още оставаше върху дрехите й и косата. Наведе се и вдигна кученцето, опитвайки се да възстанови в съзнанието си случилото се в някакъв логичен ред. Щеше да ходи по магазините, масата за закуска, незаключената врата и след това мрак. Какво щеше да каже на Лекси? Как щеше да й каже какво се е случило? Тя бавно отиде до леглото, като носеше животното, и седна. Не можеше да си представи, че това е станало. Ако не бе пристигнала в Париж, това нямаше да стане. Лекси не би проявила такава небрежност. Небрежност. Това, което се бе случило, бе престъпление, но — странно, по нейна преценка погрешното й усещане за безопасност бе по-престъпно от всичко друго. Как бе могла да си помисли, че са в безопасност, само защото са отседнали в скъп хотел? Колко високомерно! Колко глупаво! Изпълнена с ужас при мисълта за неизбежното, Сорша най-сетне бе вдигнала телефона на хотела и бе набрала мобилния телефон на Лекси. Остави го да звъни многократно, а когато той се превключи на гласова поща, затвори. Цялата се тресеше.
В този момент Лекси бе влязла в стаята. Когато видя майка си да седи на леглото и да плаче, тя се втурна към празното кошче.
— Къде е Крисчън? — С широко отворени очи и със сълзи, които се стичаха по лицето й, тя се свлече на колене до леглото и хвана Сорша за раменете. Разтърси я и изкрещя: — Какво по дяволите стана? Къде е Крисчън?
— Взеха го — изхълца Сорша. — Влязоха в стаята, защото аз бях оставила вратата отворена, и го отвлякоха.
Лекси усети, че й прилошава и за миг имаше чувството, че ще колабира. И все пак само по инстинкт тя прояви някакво подобие на здрав разум или уравновесеност. Точно в този момент зърна кученцето, което още се гушкаше в ръцете на Сорша.
— От къде взе това нещо?
Сорша обясни объркано.
— Н-не знам — започна тя, — то беше тук, когато се свестих.
Твърде много неща, с които й се налагаше да се справя, й се събраха точно в този момент.
— Какво имаш предвид, че си се свестила? В безсъзнание ли беше?
Точно в този момент се появи и Реми.
— Кой е този? — попита Сорша с треперещи устни.