Лекси го ненавиждаше. Тя ненавиждаше и себе си. Ненавиждаше целия шибан свят, защото никога, дори в най-необузданите си сънища не можеше да си представи, че наистина съществуват такива злини.
Тя веднага се хвърли към него.
— Няма го — извика тя, като го заудря с юмруци по гърдите. — Взеха го — крещеше тя. — Ти ми обеща, обеща ми, че ще бъдем в безопасност — хълцаше тя. — Излъга ме. През цялото време си знаел…
Реми я спря, опитвайки се да обясни.
— Долу имаше човек, който охраняваше хотела. Не знам какво се е случило. — Той замълча и погледна към Сорша, която продължаваше да седи на леглото и да стиска кученцето. — Ваше ли е?
Очите на Сорша се бяха разширили от страх. Тя държеше едната си ръка на сърцето.
— Какво става, Лекси? Кой е този мъж?
Нямаше никакъв смисъл. Тя бе спряла да плаче, бе спряла да се съпротивлява и да мисли, да вижда и да чувства каквото и да бе, освен безпощадната болка. Не бе в състояние да говори.
Реми отвърна на въпроса на Сорша.
— Дойдох тук, за да ви отведа на безопасно място, но нещата са се развили много зле. — Той продължаваше да държи ръцете на Лекси, но гласът му стана строг. — Губим ценно време. Искам да се успокоиш, за да може майка ти да ми обясни какво точно се е случило.
Вероятно се бе съгласила. Не бе сигурна, но смяташе, че трябва да е така, защото не оказа съпротива, когато той я отведе внимателно до един стол. Виждаше, че Сорша е седнала на крайчеца на леглото. Реми придърпа друг стол, за да е по-близо до Лекси и да я възпре, ако тя решеше пак да се нахвърли върху него, и се настани на него.
Сорша имаше проблеми с дишането.
— Мислех, че е келнерът, който сервира по стаите — започна тя с пресекващ глас. — После си помислих, че е охраната на хотела. — Тя леко се поколеба и описа, доколкото можеше, какво се бе случило от момента, в който бе забелязала двамата в стаята, до момента, в който бе дошла на себе си на пода, а зад масата трепереше от страх кученцето.
Лекси бе преплела здраво ръце на гърдите си и се полюляваше напред-назад. Някъде отдалече слушаше как Реми разпитва Сорша за двамата, които бяха отвлекли бебето, и чуваше отговорите на майка си, но всичко това все още бе прекалено нереално, за да може да се разбере нещо.
Реми обаче бе разбрал. Той попита с тих глас:
— Когато те влязоха в стаята, носеха ли нещо?
Лекси се обади троснато, преди Сорша да успее да каже нещо:
— Защо не се съсредоточиш върху това, което те са носили на излизане? — Тя го изгледа с унищожителен поглед. — Като бебето, например.
Сорша объркано отговори:
— Аз-аз не помня дали носеха нещо?
След няколко минути Реми разбра, че жената е твърде разстроена и все още леко упоена, за да си спомни друго. Той можеше само да си представи какво се бе случило. Стана и отиде в банята, откъдето се върна с чаша вода. В този миг можеше да заложи, че Лекси е невинна. Той я придума да отпие малко, бавно, а през това време се бореше със собствената си съвест. Дали не трябваше да се обади на Стария?
Лекси имаше усещането, че се намира в някакво състояние на полуреалност, като се люшкаше между нежеланието да повярва и заливащия я на вълни ужас. Беше шокирана, че очевидно се бе приспособила към ужаса на ситуацията толкова бързо и без да загуби разсъдъка си. Тя погледна към Реми. Той беше онзи мъж с наболата брада на моден дизайнер и слънчеви очила, който светкавично бе привлякъл вниманието й във „Фуке“, същият, който разговаря с нея непосредствено след атентата, човекът, за когото тя бе вярвала, че може пак да я накара да изпита нещо. Не, не беше сгрешила. Чувстваше, че нещо не е наред, но не това, което си бе представяла. Изпитваше гняв, ненавист, недоверие и пълно и абсолютно отвращение към себе си за това, че му е повярвала. Също толкова бързо тя се спря. Какво право имаше да очаква нещо? Действията й в тази история съвсем не бяха идеално чисти и безукорни. Пуританката у нея, юдейско-християнската етика за почтен начин на живот, в която бе възпитана, я принуждаваха да признае, че не беше нищо повече от една крадла, съучастница на един лъжец.
— Кой сте вие? — внезапно попита Сорша, несъмнено възвърнала самообладанието си.
Лекси се изправи на стола си. Когато се обърна към майка си с хладен и безучастен глас, гневът й бе насочен единствено към Реми.
— Това е мъжът, за когото ти говорих. Сещаш ли се, търговецът на картини? Само дето той изобщо не е търговец на картини! — Най-внезапно тя изглеждаше готова да се нахвърли връз него. Реми пристъпи по-близо към нея.