Тя си пое дълбоко дъх.
— Ами ако майка ми откаже да се мести?
— Направи така, че да се съгласи — тихо каза Реми и добави с престорена бодрост: — Кажи й, че може да дойде с нас, само ако остави кученцето.
Лекси го погледна така, сякаш бе полудял.
— Какво общо има това с всичко останало?
Внезапно гласът му прозвуча остро.
— Документите — само каза той. — Не може да се пренесе едно куче през границата, ако човек няма съответните документи, още по-малко може да се пренесе едно бебе.
— Кое те кара да смяташ, че нея я е грижа?
— Мене ме е грижа — рязко отвърна той. — Не мога да се безпокоя и за нея. Ти ми стигаш.
Тридесет минути по-късно Реми остави Лекси и майка й сами и се отправи към асансьора. Пет минути по-късно в стаята влезе пиколото за багажа. Лекси и Сорша, която носеше кученцето, слязоха заедно с количката за багажа във фоайето.
Лекси почти не си даде труд да провери сметката, само подписа разписката за кредитната карта и подаде на администратора бакшиш. Багажът вече бе настанен благополучно в багажника на таксито, което чакаше отвън. Реми стоеше на бордюра. Когато двете жени най-сетне излязоха от фоайето, той им помогна да се настанят на задната седалка, след което се мушна отпред при шофьора. Обърна се и въпросително погледна към Сорша.
В гласа й прозвуча примирение:
— Има ли някакво значение?
Реми даде на шофьора на френски името на хотел „Меридиен“, достатъчно голям, за да остане човек там незабелязан, и достатъчно оживен за Сорша, за да има тя някаква свобода на движение.
Когато пристигнаха в хотела, който се намираше недалече от „Порт Мейо“, в околностите на Ньоисюр-Сен, Реми изчака в таксито. Пиколото дойде и Лекси посочи куфара на Сорша и последва майка си, която още гушкаше кученцето в ръце, в хотела. За случайния наблюдател това беше едно обичайно регистриране в хотела, едно от повечето от петдесет, които ставаха, преди да стане три часът.
Пет минути по-късно Лекси излезе, и без да каже и дума на Реми, който продължаваше да стои на бордюра, се качи в таксито. Реми се настани до нея. Той се наведе напред към шофьора и му даде адреса.
Лекси разтревожено попита:
— Къде отиваме?
— В моя апартамент — важно заяви Реми, гледайки право напред. — Трябва да взема нещо.
Тя понечи да отвори вратата, но неговите рефлекси бяха доста по-бързи. Той я хвана и прошепна в ухото й:
— Не бъди глупава.
Тя всмука бузата си отвътре и се отпусна назад.
— На теб ти трябва бебето, а на мен баща му — продължи да шепне Реми. — Вече ти го казах. Аз съм единственият ти избор. — Той улови брадичката й с показалец и палец и обърна леко лицето й така, че тя бе принудена да го гледа в очите. — А ти си моят.
Част втора
Двадесет и първа глава
Андреас беше настанен удобно в голяма стая на най-горния етаж на „Клиник дьо Шармет“ в подножието на Алпите, оттатък градчето Монтрьо. Самата конструкция беше от стъкло и сив камък, със заоблени тераси с изглед към езерото и околните планини. От момента, в който пристигна в клиниката с майка си и бебето, Андреас сякаш най-сетне се бе оставил да се отпусне и отстъпи пред болестта. Нямаше почти никакви сили, нито апетит. Имаше изнемощял и измършавял вид. Походката му бе забавена. Лицето му бе посивяло. Счупената му ръка, обездвижена в бялата пластмасова превръзка, представляваше още едно видимо доказателство за слабостта му.
Беше решено Бригите да остане при него в неговата стая. При подготовката за пристигането им в стаята беше внесено допълнително легло. Тъй като имаше няколко важни процедури за извършване, преди да се пристъпи към трансплантацията, реши се също бебето да остане във вилата на Петер Тоглин в Лозана. Когато Бригите и Андреас пристигнаха, една сестра от педиатрията, наета да се грижи за бебето, чакаше да го вземе от тях. Когато дадоха детето на сестрата, майката и синът проследиха как жената отнесе детето до един мерцедес с шофьор, качи се в колата и отпътува за Лозана. Бебешка храна, дрехи и пеленки вече бяха купени, а също и малка кошарка, маса за преповиване, както и скъп мобилен телефон. На Рашид нямаше да му липсва нищо. Удобствата и грижите за него бяха от първостепенно значение, макар че доста след това жената, която бе наета да се грижи за бебето, коментира пред колежките си, че когато взела бебето от ръцете на Бригите, не забелязала нито за миг някаква нежност или съжаление. Когато властите я разпитваха, тя продължаваше да твърди, че нито Бригите, нито Андреас сякаш не обърнали внимание на бързото й отпътуване, или ако го бяха забелязали, според това, което бе разбрала от разговора им, те не обръщали внимание на нищо, освен да огледат стаята и предлаганите от клиниката удобства, като фризьорски салон и басейн с минерална вода.