Вечерта, когато пристигнаха в клиниката, Андреас и Бригите вечеряха на терасата. Майката и синът не пропуснаха да забележат съвършената красота на Алпите, които обграждаха кристалните води на езерото. Макар че болестта на Андреас и предстоящата трансплантация на костен мозък и химиотерапията представляваха публично оскърбление за убеждението, че на тях са им спестени житейските трагедии, да седят на терасата, откъдето се откриваше гледка към мигащите светлини на Монтрьо, можеше да послужи като ново доказателство за това, че изпитанието, пред което бяха изправени, не бе напълно реално. Дори елегантната обстановка на вечерята, сервирана върху стъклена маса, покрита с колосана бяла ленена покривка, сребърните прибори и финият порцелан изглеждаха неуместно в болничната обстановка. Луксозните мебели и отсъствието на смущаващо медицинско оборудване в стаята и в коридора представляваше ново предизвикателство към това, което, както и двамата знаеха, беше целта на престоя им там. Преди да започнат сложните изследвания, на Андреас дори му бе разрешено да изпие умерено количество вино по време на тази тяхна първа вечеря. Когато приключиха с храната и започнаха да пият кафе, лекарят пристигна, за да се присъедини към тях.
Ханс Фелс беше среден на ръст, с мускулесто тяло. Лицето му бе доста приятно, с остри черти и очила без рамки, които стояха леко надолу върху издадения му напред нос. Той говореше английски с ясно доловим немски акцент, а немски без всякаква следа от напевния швейцарски диалект. Беше облечен в безукорно чиста зелена манта и панталон, на врата си небрежно бе преметнал слушалка и влезе в стаята и оттам дойде на терасата, обут в обувки с гумена подметка. По природа той беше сдържан, макар че се гордееше със способността си да пуска двусмислици на няколко езика. Енергичен, постоянно в движение, Фелс се ръкува с Бригите, преди да стисне рамото на Андреас. Като им даде знак да стоят спокойно, той бързо се върна в стаята, за да вземе още един стол. Когато седна, потърка ръце и се усмихна с широка усмивка.
— Как пътувахте? — попита ги той.
Мрачен и потиснат на външен вид, Андреас не отговори, загледан безучастно към езерото. Бригите бе тази, която поведе разговор с лекаря.
— Беше приятно — каза тя. — Влакът е единственият цивилизован начин за превоз. — Тя погледна неловко към сина си, който изглеждаше потънал в мислите си. — За съжаление, на мен ми се наложи да летя — добави тя, — тъй като имаше няколко важни неща, за които трябваше да се погрижа, преди да тръгна от Париж.
— Добре, добре — каза Фелс и пак се протегна да стисне рамото на Андреас. — А вечерята? Храната може би не е прекалено лоша за една швейцарска болница, а?
Бригите побърза да отговори.
— Отлична беше — каза тя, — и е изключително приятно да се храни човек на терасата. — Тя помълча, пак поглеждайки към сина си. — Имаме голям късмет, че времето е толкова прекрасно, нали?
Андреас се дразнеше, че майка му може да води такъв безсмислен закачлив разговор. Тя трябваше да мисли единствено за това той да оцелее. Ако лекарят не бе при тях, щеше да каже на майка си точно как гледа на липсата на съчувствие към състоянието му. Що се отнася до лекаря, той беше зает заради опита си, не заради чара си.
— Нямах представа, че сме дошли тук заради времето — заяви Андреас с най-псевдопочтителния си тон, като продължаваше да се взира в езерото.
Фелс пак потри ръце.
— Разбира се, че не, ти си съвсем прав, Андреас — съгласи се той. — Ние сме тук, за да те излекуваме, за да можеш да водиш пълноценен и активен живот. — Той се премести напред на стола си, като продължаваше да се усмихва. — Разбирам, че бебето е във вилата на вуйчо ти. — Той помълча и погледна въпросително към Бригите. — Предполагам, че Доминик е останала в Женева, за да посети родителите си, нали? Това не ме изненадва. Предполагам, че за нея това би било тежко. Тя винаги ми е правила впечатление на изключително чувствителна жена.
Преди Бригите да успее да отговори, Андреас се обади. Той се обърна с лице към лекаря и заяви с глух глас: