Фелс поклати глава.
— Винаги има рискове — каза той. — Но, както казах, не очаквам нищо необичайно да се случи. Единственото усложнение би могло да бъде самата изолация. — Той погледна право към Андреас. — Колкото и да е странно, много от моите пациенти заявяват, че за тях изолацията е била натрупване на положителен опит. Да бъде човек оставен насаме с мислите си, това му дава възможност да размисля върху неща, за които обикновено не се сеща. Често самотата ни позволява да вникнем в живота. Някои от моите пациенти ми казват, че са се връщали в мислите си към събития от своето детство, към неща, върху които не са размишлявали или не са си позволявали да размишляват. Ровичкането в миналото дава възможност на човек да разбере смисъла на живота, както и своите възможности за избор и приоритетите си. Мнозина от моите пациенти пожелаха да се свържат с приятели или роднини, с които не се бяха виждали от години. Задаваха въпроси за миналото, които ги въоръжаваха с умения по-добре да се съхранят в бъдещето си. Общо взето, за повечето хора преминаването през всичко това се оказва много полезно и плодотворно преживяване.
Андреас слушаше думите му и се питаше колко ли пъти Ханс Фелс бе държал същото слово пред други пациенти, цялата тази ловка смесица от философия и авангардна медицина, съчетана с доморасла подкрепа за впускане в едно божествено търсене на вътрешното аз. По-нататък Андреас се запита точно колко от тези пациенти действително бяха повярвали на лекаря, бяха приели думите му като откровение свише, единствено за да се превърнат в по-добри хора, дори ако медицината не сполучеше и за тях всичко приключеше с това да се възползват от другата вещина на лекаря — осигуряване на достойна смърт. На него такива не му минаваха. Имаше само един начин да намериш достойна смърт и той беше да умреш в името на една кауза — каузата на неговия баща. Той слушаше с презрение съветите на любезния лекар. Даваше си сметка, обаче, и че милата му майка далеч по-добре разбираше крехкото аз на лекаря.
— Ние сме толкова щастливи, че вие ще се погрижите за Андреас — каза Бригите и протегна ръка, за да улови ръката на сина си. Андреас не оказа съпротива.
Фелс се почувства поласкан.
— За мен е удоволствие — отвърна той любезно — Имате ли някакви въпроси за бебето, някакви тревоги, които мога да успокоя?
Дали той ще изпита болка или страдания? Дали няма да понесе някакви медицински или емоционални последици? Има ли риск да бъде инфектиран? Дали вземането на костен мозък от едно такова мъничко същество няма да доведе до опасна за живота му анемия или до други болести по-късно? Макар че си задаваше тези уместни въпроси наум, Андреас нямаше никакво намерение, нито виждаше полза да ги произнесе гласно. Бригите, от друга страна, не притежаваше нужния инстинкт към внука си, за да се престори, че изпитва уместна тревога. Всичките й страхове и опасения бяха съсредоточени върху сина й.
— Какво количество костен мозък ще вземете от бебето? — попита тя.
— Ще ни е необходим около литър — отговори Фелс. — Ала като се вземат предвид възрастта му и теглото му, ще го вземаме на малки дози.
— А при последващите трансплантации? Дали Рашид ще има достатъчно количество да даде при нужда? — интересуваше се Бригите.
— Това няма да е проблем — отговори Фелс. — Ще е изтекло достатъчно време и той ще е произвел нови количества. — За няколко секунди настъпи неловка тишина, след което Фелс се прокашля. — Планирали сме поставянето на „Hickman — катетъра“ за след два дни. — Той помълча и пак погледна право към Андреас. — До началото на процедурата от тази нощ няма да приемаш нищо през устата. Ако се чувстваш неспокоен и ти е необходимо нещо, за да заспиш, сестрата ще ти даде хапче.
Той пак спря и когато продължи, се обърна към Андреас по име, за да го попита дали има нещо друго, което би искал да разбере и което той е пропуснал да обсъди.
— Мисля, че не — отговори Андреас, като за пръв път от началото на разговора им погледна лекаря право в очите. — Дали вуйчо ми е запознат с всички гадни подробности за моето така наречено лечение?
Бригите погледна безпомощно лекаря. Фелс, от своя страна, прие сарказма на пациента си като нормален при дадените обстоятелства.
— Разбира се, обсъдил съм всичко с Петер — каза той, употребявайки малкото име на Тоглин в усилието си да демонстрира близостта им.
На Андреас му беше забавно.
— Предполагам, че знаете колко много вуйчо ми разчита на вас да спасите живота на племенника му.