— Франция е странно място, където да упражняваш твоята мръсна професийка. Не знаех, че французите са променили симпатиите си и внезапно са се влюбили във вас и са намразили арабските ви врагове.
— Ще се изненадаш да разбереш как симпатиите са се променили през последните десет години — отговори с равен глас той. — Ти си напълно права, Лекси, и си добре информирана. Французите не искат да дразнят никого тук. Твърде голям е залогът, при положение, че арабската общност се е заселила в предградията на Париж и из цялата страна. Сега обаче се появиха и други променливи величини. Хората се боят да не се отчуждят от единствената останала свръхсила. Винаги съществува заплахата от терористични нападения като това във „Фуке“.
В този момент тя не можеше да прецени дали този, който говореше, е Стефан или Реми. Искаше да не го оставя на мира, да го изтласка до възможния предел и да провери колко е издръжлив. Истината бе, че тя усещаше, че той се оказваше в несъмнено неизгодно положение, когато трябваше да запазва гладката си външност. Помежду им имаше нещо, което неутрализираше способността й да го презира и спираше неговото умение да си служи с измама.
Двадесет и трета глава
Те бяха пристигнали в Монтрьо след пет и половина часа път с кола, белязани с едно напрегнато мълчание. Когато излязоха от Париж и тръгнаха по магистралата, Лекси седна колкото се може по-далече от него на предната седалка, подпряла главата си на страничното стъкло. Още във Франция, малко след Авалон, градче в областта Бургундия, той наруши мълчанието.
— Само за твое сведение. Аз ще се настаня при теб.
Тя се изправи на седалката си, втренчила поглед в шосето пред себе си.
— А защо е необходимо това?
Реми обмисли въпроса няколко секунди, преди да отговори. Той хвърли поглед към нея.
— Защото ти си твърде важна, за да те загубя.
Верни думи. В погрешен контекст. Животът й винаги бе преминавал така, помисли си тя. Тъкмо когато постигнеше онова, което искаше, някой променяше правилата. И това продължаваше до безкрай. Само ставаше по-сложно и объркано и по-унизително. Чувстваше се като момиче от постер сред тресавището на докарани до полуда сърца.
Лекси сви рамене.
— Приятно е да си желана — безгрижно каза тя.
Когато спряха да пият кафе близо до Безансон, в областта Юра, във Франция, тя слезе от колата и тръгна няколко крачки пред него. След като влязоха в крайпътния ресторант и се настаниха на малка масичка, заобиколени от семейства с шумни деца, продължи да отбягва погледа му.
— Каквито и чувства да изпитваш сега, твърде късно е — тихо каза Реми. — Не можеш да промениш онова, което се случи. — Той помълча. — Нищо не можеш да промениш.
Тя остана напълно неподвижна. Ако трябваше да постъпи честно, би признала какво бе почувствала още в мига, когато го видя за пръв път. Ала това се бе случило цял живот преди Крисчън да бъде оставен в ръцете й и бе станало нещо невъобразимо. Като се заровеше в отломките на миналото си, търсеше парчета и ключове за проблема. Колкото и да се мъчеше, обаче, единствените спомени, които я терзаеха, бяха за онзи миг, в който бе дала разпореждане за слагане на край на живота на Ник. От нейна гледна точка тя бе изпълнила ролята на служителка на смъртта.
— А кой ще ме пази, докато ти ловиш лошите? — попита тя с нескрит сарказъм в гласа си.
— Никой — тихо отговори той. — Предполагам, че ще трябва да ти имам доверие.
Тя го изгледа изпитателно.
— Значи, ние ще действаме сами, така ли?
Реми посегна към сметката.
— Боя се, че да — каза той, като се изправи. Подаде й ръка и добави: — Само аз и ти.
— Значи, ставаме едно ново ние, така ли? — реагира тя.
На връщане към колата той я улови под ръка и преди да й отвори вратата, я обърна така, че тя застана с лице към него.
— Бих искал всичко да е по-различно — каза сериозно той и помълча, полуочаквайки реакцията й. Такава нямаше. Той се обърна и заобиколи към страната на шофьора. Нищо друго не можеше да направи. Не можеше да й каже какво изпитва и как чувствата му само са се усилили, когато положението бе станало неудържимо.
Едва когато седна на кормилото, тя го докосна по ръката.