— Как така? — попита тя.
Това се случваше за пръв път — тя се опитваше да предизвика неговата типична склонност към двусмисленост. Изчака няколко секунди стомахът й да се успокои и пулсът й да спадне на около двеста удара в минута.
— Хайде — подтикна го Лекси. — Обясни. Приеми го като част от нашето споразумение за честни взаимоотношения, което сключихме.
Тя за пръв път осъзнаваше силата си. Сега той бе на нейна територия и нямаше намерение да го изпусне.
Той се обърна на мястото си и я погледна.
— Не съм сигурен, че ти изобщо си в състояние да разбереш.
— Пробвай — настоя тя.
Пак последва мълчание.
— Защо? Това не би трябвало да има значение, като се вземат предвид чувствата ти към мен.
Тя се изсмя късо, макар че изобщо не беше сигурна дали смехът й ще прозвучи искрено.
— Не бъди глупав — каза тя. — Всеки мъж, който ме лъже или излага живота ми на риск, за да залови банда терористи, ми става приятел за цял живот. Както и да е…
Лекси, обаче, не успя да завърши дръзкия си, макар и кратък, отговор, защото той я взе в обятията си и започна да я целува, с леки и отмерени целувки по страните, по носа, по челото и накрая по устните. Тя леко се поотдръпна и го докосна по лицето. Той отмести ръката й и я привлече към себе си, като целуваше устните й с такава настойчивост, каквато тя не бе виждала преди.
— Разбираш ли? — попита накрая той, като продължаваше да я държи през кръста.
Нещо в гласа му и в настойчивостта на погледа му направи всичко да изглежда твърде реално. Тя не можеше да каже нито дума.
Той я държеше неподвижно.
— Защото, ако има някакви съмнения за всичко, бих искал те да са мои.
Двамата не си размениха повече нито дума, докато не излязоха на пътя за Монтрьо по швейцарската магистрала. Едва тогава той я попита как да стигнат до вилата й. Тя го упъти с ясни указания и най-после спряха пред сивата каменна вила на брега на езерото. Когато той мина отзад, за да вземе куфарите и картината от багажника, тя остана неподвижно няколко секунди. Потръпвайки леко, се чувстваше неподготвена за вълната от безпокойство, която внезапно я бе заляла. Никой не бе идвал тук с нея, освен Ник. Вътре не бяха останали щастливи спомени. А сега — това. Беше ужасно да търси бебето, което някога бе спасила, а сега пак бе изложено на опасност. Да споделя къщата с един непознат, към когото изпитваше такива силни и неуместни чувства, беше нещо повече от това, което тя бе в състояние да понесе.
Когато влязоха в къщата, Реми остави куфарите в антрето. Без да каже нито дума Лекси тръгна право към огромната всекидневна и се сгуши на дивана.
Стаята беше просторна, с неукрасени с нищо бели стени и оголени дървени греди на тавана. Каменната камина заемаше едната стена на стаята и бе достатъчно висока, за да може човек среден на ръст да застане под полицата й. Реми я последва в стаята и се огледа. По стените имаше лавици, претъпкани до отказ с книги, а други книги и списания бяха струпани на нестабилни купове по пода. На отсрещната стена имаше цяла колекция от африкански маски, окачени над масивната английска селска маса, чийто плот бе покрит със сребърни предмети. Реми се настани в удобен фотьойл. Когато видя, че е приключил с огледа на стаята, тя най-сетне заговори. Започна колебливо, но след това гласът й укрепна.
— Не знам какво да кажа — рече тихо тя.
— Тогава не казвай нищо. — Той леко се усмихна. — Гладна ли си?
Лекси не беше мислила по този въпрос.
— Умирам от глад — неохотно призна тя.
Той се изправи.
— Има ли някаква храна в къщата?
— Не помня. — Тя също се изправи. — Ще погледна — каза тя и се отправи към кухнята. — На поставката в трапезарията има вино — добави тя.
Започна да тършува из кухнята и намери няколко яйца, масло и замразена франзела хляб. Когато се наведе, за да намери тигана в шкафа под печката, тя го чу зад себе си да оставя бутилка на кухненския плот. Бавно се надигна и се изправи с гръб към него и постави тигана на печката. Посегна към яйцата и ги счупи внимателно в стъклена купа. Докато ги биеше с телта, внезапно се почувства неловко. Имаше нещо по-интимно в това да готвиш, отколкото да се любиш.
Той сякаш прочете мислите й.
— Знаеш ли, из целия Близък Изток да ядеш хляб с врага си в собствения му дом означава, че схватката се отлага до края на яденето.
Лекси се обърна и няколко секунди го гледа, почти готова да изрази с думи това, което чувстваше, но се отказа.