— Защо не отвориш виното? — попита тя, като се обърна, за да сложи замразения хляб в печката. — Ще ядем във всекидневната. — Тя пак се обърна. — Чашите са ето там — добави, сочейки към бюфета.
На лицето му бе изписано развеселено настроение, което още повече я обезпокои. Изсипа яйцата в тигана и провери хляба във фурната. Усещаше присъствието му зад себе си. Пак се обърна.
— Защо не занесеш виното и чашите във всекидневната?
— Теб много не те бива, нали?
Това беше само една целувка, все пак, помисли си тя.
— Да готвя ли? — невинно попита тя. — Ами, всъщност, не.
Той кимна бавно.
— Мен също.
Докато си намираше работа в кухнята, тя си даде сметка, че не може да заблуди никого. Не беше само целувка, както и това сега. Бе нещо повече от приготвяне на импровизирано ядене за двама души, захвърлени сред цяла серия неправдоподобни и абсурдни събития. Ръцете й трепереха. Държеше се като дете. Отвори бюфета, извади две чинии, солта и пипера. Издърпа едно чекмедже и извади прибори и салфетки. Всичко това постави на голяма дървена табла и тръгна към всекидневната. Той беше застанал до полицата на камината. Наблюдаваше я, докато тя поставяше таблата върху масичката за кафе. Без да каже нито дума, тя отиде в кухнята и се върна обратно с тигана и панерче с хляб. Когато привърши разделянето на омлета на порции и остави панерчето на масата, остави тигана на пода до камината.
— Защо не налееш вино? — попита Лекси, а гласът й не бе съвсем спокоен.
Никой от тях не каза нищо, докато Реми пълнеше чашите. Когато очите им се срещнаха, те задържаха тържествено погледите си за миг. Ако бяха вдигнали наздравица, думите останаха неизречени.
Тя започна да се храни и веднага остави вилицата.
— Не мога.
Той седна на масата и посегна към чинията си. Опита омлета и вдигна поглед към нея.
— Опитай и ти. Много е вкусно.
Точно тогава иззвъня мобилният телефон. Той инстинктивно се изправи и бързо отиде в антрето. Разговорът бе кратък. Обаждаше се някой от „Сотби“, от Париж, за да му предаде, че човекът, който наддавал за картината на Тисо, имал голямо желание да се свърже с него. Дали би искал да си запише номера на жената, или би разрешил на „Сотби“ да й даде неговия? Той бръкна в джоба си за къс хартия и писалка и помоли мъжа на телефона да му даде номера на жената. Щял да й се обади. Когато затвори слушалката, целият този епизод му се стори някак си комичен.
Несъмнено, въпреки всички лични проблеми, Тоглин продължаваше да е решен да се сдобие с картината.
— Когато се върна във всекидневната, Лекси държеше чашата си с вино с две ръце. Тя го погледна озадачено.
— От „Сотби“ — каза той. Тя го слушаше. — Изглежда, жената, която наддаваше от името на Тоглин, иска да се свържа с нея. — Той имаше объркан вид. — Не е проблем да се срещна с нея. Трябва да я убедя да ми позволи да се срещна с Тоглин.
— Можеш ли?
Той поклати глава.
— Не знам — честно отговори той. — Но това си е мой проблем. Твоят е да убедиш някого в клиниката да ти каже, когато пристигне бебето. — Той помълча. — Хайде да не усложняваме нещата.
Лекси се загледа втренчено в празното пространство, преди отново да насочи вниманието си към него.
— Яйцата ти сигурно са изстинали — каза тя, като още изпитваше неудобство от задушевността на момента. Тя отпи малко вино, преди да посегне към помощната масичка, за да извади цигара от гравирана кутия от нефрит. Ръцете й трепереха.
— Не знаех, че пушиш.
— Не пуша — каза тя. — Но напоследък май правя доста неща, които не съм правила преди.
— Лекси — започна той.
Тя вдигна ръка.
— Недей — тихо рече тя. — Каквото и да кажеш, всичко само ще се влоши.
Тя смачка цигарата в пепелника.
Беше й дошло твърде много. Не можеше да понесе мисълта да спи тук, където бе спала с Ник. Надяваше се само да е заличила всички следи от неговите последни дни, седмици и месеци, да е разчистила всички шишенца за лекарства и всички други медицински дреболии. Беше видимо разстроена.
— Не ми е лесно, разбираш ли — започна тя. — Имам предвид, да се върна пак тук. — Тя помълча. — Особено с теб.
— Разбирам — тихо каза той.
За Александра Рейн Реми Кановас представляваше неразрешени за плаване води. Но тя въпреки това бе подготвена да играе смело играта, защото разбираше, дори тогава, че ако се откаже, по-късно ще съжалява. Безпокоеше я, че пътят й през любовта съвсем не се бе оказал гладък, с някаква следа от мазохистична налудничавост, вероятно в това, че бе повярвала за цял живот в някого като Ник, а то не се бе оказало нещо, което да може да й създаде равнопоставеност с всеки мъж. При обикновени обстоятелства тя вероятно никога не би го помолила да дефинира тези „чисто егоистични причини“. В края на краищата, тя винаги се бе проявявала като майсторка в издигането на защитни стени около чувствата си.