Отделен от нея със стената, Реми остро усещаше колко близо е тя. Той се въртеше и мяташе, не бе в състояние да заспи. Искаше я. Ако някакво чувство на благоприличие диктуваше чувствата му, то бе абстрактният страх от утрешния ден, който само усилваше желанието му.
Лекси се събуди с изгрева. Тя облече джинсите си и тениска. Косата й бе разрошена и, несресана, падаше върху раменете й, лицето й бе добре изчистено, а под очите й се виждаха тъмни кръгове. Тя влезе в кухнята да направи кафе. Докато кафето капеше в каната, тя замислено се вглеждаше през кухненския прозорец в Алпите, които заобикаляха езерото. Когато се обърна, за да си сипе чаша кафе, Реми бе застанал зад нея. За миг тя се обърка. Той явно бе взел душ и се бе избръснал, косата му лъскаше, пригладена назад, бе облечен в светлокафяв костюм, а синята му риза стоеше отворена на врата.
— Искаш ли кафе?
Той бе спал на една стая разстояние от нея, а сега двамата бяха тук и водеха безсъдържателен разговор в нейната кухня.
— Много бих искал — отвърна той.
Би ли могло друго нещо да е по-неестествено, помисли си той, от това двамата да пият заедно кафе на следващата сутрин.
Тя сипа кафе в две чаши и му подаде едната.
— Благодаря — каза той, като съзнаваше, че тя внимателно го гледа.
— Ти спа ли? — попита тя, хванала чашата си с две ръце.
— Веднага заспах — излъга той. — А ти?
— Спах добре — отговори с лъжа и тя.
Реми отпи от кафето.
— Ние трябва да поговорим — заяви той.
Тя предпазливо попита:
— За какво?
Реми събра мислите си, съзнавайки, че се готви да излезе на сцената на театъра на реалността.
— Снощи се обадих на онази жена — започна той, — която наддаваше за картината на Тисо. — Той внимателно подбираше думите си. — Имам насрочена среща с нея на обяд в хотел „Монтрьо Палас“ — продължи той. — Надявам се, че ще съумея да я убедя да ми даде възможност да се срещна с Тоглин, дори и да не знае точно сега, че аз съм наясно, че тя представлява Тоглин.
Лекси веднага се оживи.
— И кога ще ходим във вилата на това копеле да измъкнем Крисчън оттам?
Той изглеждаше слисан.
— Какво искаш да кажеш?
След трисекундно предупредително мълчание, тя попита враждебно:
— Коя част от въпроса ми не разбираш?
Реми внезапно изпадна в отчаяние. Частица от него искаше да се изсмее с най-чисто облекчение от това, че тя има желание да свърши онова, което и той искаше да извърши без изобщо да се замисли за последиците. Друга частица искаше да се върне към стария му подход да я възпира, като се отдръпва зад онази маска, която вече не носеше така, сякаш бе собствената му кожа. Трябваше му време. След малко по-малко от две седмици всичко щеше да е приключило. Оставаха по-малко от четиринадесет дни и той щеше да може да бъде обезвъзмезден и да продължи да доживява остатъка от живота си. С нея, ако имаше късмет. С бебето, ако бъдеха ощастливени. Но ако се провалеше? Как би могъл да очаква тя някога да му прости? Той бе потънал в размисли и терзания, загледан втренчено някъде напред в далечината. Между двете крайности, реши накрая той, се простираше едно огромно пространство.
— Най-напред трябва да поставя нещата на мястото им — отговори Реми.
Тя бе твърдо решена да го дразни и посрещна втренчения му поглед, без да отклони очи, сякаш бе застанала като някакво препятствие.
— Това не е отговор — каза тя. — Или поне не е отговорът на моя въпрос.