Той вървеше и мислеше за Андреас, за Тоглин, за картината, за Стария, но най-вече за Лекси. Беше го изрекъл. Беше изрекъл думите като страхливец. Преди тя да бе отвърнала нещо и преди да бе реагирала, той беше избягал. Бе излязъл през вратата, беше се качил в колата и дори не бе погледнал назад. Не й бе дал възможност да изрази шока си, гнева си или радостта си от пламенния начин, по който той бе признал накрая чувствата си. В мига, в който бяха пристигнали в Монтрьо, те бяха забравили онзи миг в колата. Почти не си бяха разменили дружелюбно кимване или жест, които да го насърчат да й каже какво изпитва. Бяха двама непознати, които обитаваха едно и също пространство. И все пак… Може би, защото бе видял всичко в очите й, когато тя зърна куфара му и картината до вратата. Когато си тръгна сутринта, това беше като че напускаше миналото. Тя бе станала част от него.
Реми избра ъглова маса в бар „Роза“, тясно помещение във фоайето на хотела. Времената със сигурност са се променили, помисли си той, като се огледа в бара. През последните двадесетина години Монтрьо бе изгубил много от чара си, а този хотел бе изгубил повечето от индивидуалните си редовни гости. В интерес на справедливостта „Монтрьо Палас“ не беше единственият европейски „Палас“, чиито величествени бални зали бяха преустроени в конферентни центрове с високотехнологично оборудване, предлагащи условия за професионални прожекции на диапозитиви, като собствениците получаваха основните си приходи от чуждестранни екскурзианти, които пристигаха масово, за да се възползват от специалните тарифи, определени за големите групи. Дори барът бе изгубил своята показност. Някогашното старомодно, чаровно и изпълнено с достойнство кътче, където английските знатни дами се срещаха на чаша чай в късния следобед, а техните съпрузи се събираха вечерта, за да изпушат пурите си след вечерята, беше преобразено в една декорирана в крещящи тонове зала. Опушени сиви огледала и розова коприна на цветя украсяваха стените, подът бе покрит с розов килим, а масите с аленочервени покривки. По средата на всяка маса бе поставена роза в сребърна ваза. Докато оглеждаше помещението, Реми забеляза, че безвкусният декор удачно се допълваше с тъпите коктейли, сервирани на няколкото чужденки — напитки със зелен и червен цвят с поставени най-отгоре оцветени плодове и миниатюрни хартиени чадърчета. Колкото по-натруфена е напитката, толкова по-глупаво е момичето. Той се засмя на себе си. Губеше уменията си. Или може би старееше. Преди би се любувал на тези жени, вместо да се подиграва на избора им на коктейли и да скърби за сменилата се епоха. Той се готвеше да разгърне един вестник, когато тя влезе в бара.
Мари Роси беше едра жена, висока и набита, с приятно лице, запомнящи се черти и грива от буйна черна коса, прошарена с бели косми. Втренченият й поглед бе прям и улегнал.
— Господин Уоткинс? — попита тя.
Реми стана и подаде ръката си.
— Вие трябва да сте мадам Роси.
Мари Роси изглеждаше неподатлива на опитите му да я омая. Тя се държеше официозно и строго.
— Благодаря ви, че приехте да се срещнете с мен — каза тя, докато сядаше.
— Моля ви — отговори Реми. — Бихте ли искали да пийнете нещо преди обяда?
Тя изглежда бързаше.
— Боя се, че няма да остана на обяд — каза тя. — Но ще пия една газирана вода. За съжаление, моят… — поколеба се тя, — моят клиент има насрочени няколко срещи днес следобед.
Реми любезно се усмихна и повика келнера. След като поръча две газирани води, той се отпусна назад на стола си, за да я изслуша.
— Както знаете — започна Роси, — аз представлявам един човек, който проявява интерес към картината на Тисо, която вие купихте онзи ден в „Сотби“.
Келнерът донесе напитките им, постави ги на масата и се оттегли.
— Така и предположих, когато ми се обадиха снощи от там.
— Вие несъмнено платихте много по-висока цена — продължи тя и направи опит да се усмихне през стиснати устни. — Мога ли да ви попитам защо тази картина е толкова важна за вас?
Реми сви рамене.
— Имам клиент, който я искаше.
— Вие сте работили в Берлин. — Роси произнесе това като твърдение, не като въпрос. — Още ли сте там?