— У вас ли е картината на Тисо?
— Ще бъде до довечера — увери я Реми.
— Ние и двамата знаем какви са сносните пазарни цени на скулптури на Бранкузи от този период — каза тя. — Предложете вашата цена.
— Първо трябва да видя скулптурата.
Тя извади малко кожено бележниче и написа адреса на една от страниците. Откъсна листчето и го подаде на Реми.
— Елате тук в шест и половина довечера и ще се договорим. — Тя се изправи. — И донесете картината на Тисо.
Реми също се изправи.
— След като видя скулптурата на Бранкузи и се споразумеем за цената, ще ви донеса картината на Тисо и чек.
Той седна и се отпусна на стола, а Мари Роси събра вещите си и излезе от бара. Дори чудовищата си имат своите слабости, помисли си той. В случая с Тоглин, това беше неговата скъпа покойна майка.
Двадесет и пета глава
Тя не бе в състояние да се помръдне от мястото си в антрето няколко безкрайни мига, след като Реми си тръгна. Почти не си вярваше, че го беше чула правилно. Но и почти не му вярваше, че го беше казал. Какво знаеше за него, освен това, което й бе разказал по време на онзи разговор, тогава, в парижкия му апартамент? Той може би пак си бе изградил нова фалшива легенда, за да замени тази, за която тя вече знаеше, че е лъжа. Чувстваше се засрамена, че е станала жертва — и то отново, на собствените си емоционални представи и й мина през ума, че вероятно той бе достатъчно умен да усети, че за нея е важно да чуе това, за да остане в правия път. Той сигурно беше усетил, че след целувката й е необходимо да й се вдъхне повторно увереност. По средата на тази абсурдна ситуация нямаше нищо по-крехко от истината и нищо по-правдоподобно от лъжата. Тя се застави да се раздвижи, да влезе във всекидневната и да вдигне слушалката. Ханс Фелс. Всичко друго беше излишно. Любовта бе един лукс, за който не можеше да си позволи да мисли.
Лекарят се обади на позвъняването и гласът му прозвуча изпълнен с приятна изненада, че я чува, ала, както призна, всъщност очаквал тя да му се обади, защото знаел, че в даден момент ще й се наложи да освободи вилата и да се върне в Ню Йорк. Той бе изключително мил. Когато обаче Лекси се опита да предложи да се срещнат евентуално в нейната вила, изрази колебание. Бил претрупан от работа, тръгвал си от кабинета късно нощем. За съжаление, не било възможно да се срещнат дори за обяд, защото бил започнал да се храни със сандвичи на бюрото си. Тя вече изчерпваше възможностите си за избор и дори предложението й да отиде при него в клиниката вечерта, когато според нея пациентите и техните роднини не се скитаха из цялата сграда, бе посрещнато със съпротива. След като не остана друго, накрая тя прие да се срещне с Фелс в клиниката днес следобед. Определиха си час. В три.
Замисли се дали да отиде с колата, която двамата с Ник бяха купили на старо, когато за пръв път пристигнаха тук, но се отказа. Времето беше прекрасно. Лекси реши да отиде пеш от вилата си до клиниката, един маршрут, който й беше твърде добре познат.
Тя тръгна с отмерена крачка и само когато стигна до входа откъм улицата на хотел „Монтрьо Палас“ — стръмни стълби над по-елегантния вход откъм езерото, тя ускори ход. Следвайки каменната пътека през лозята, стигна до нов ред стъпала насред лозите. Преброи осемдесет и три, докато се качваше — нещо, което бе вършила абсолютно всеки път, когато минаваше по същия маршрут по времето, когато Ник беше в клиниката. В края на стълбите тя излезе на тясна бетонна площадка, която водеше към друг склон, засаден с още лозя. Преброи шестдесет стъпала, катерейки се — броят не се бе променил — и излезе на тесен път. Няколко метра вляво върху широка зелена морава се издигаше сградата на „Клиник дьо Шармет“. Когато наближи портата от ковано желязо, откъдето се отиваше до стъклената врата, Лекси бе останала без дъх, макар че, както подозираше, това се дължеше на емоционалните й терзания, а не на физическите усилия.
Когато Ник беше пациент в клиниката, това физическо упражнение, съчетано със свежия планински въздух дори и през по-топлите месеци, избистряше главата й и я успокояваше, така, че да може да изглежда бодра и оптимистично настроена пред своя умиращ съпруг. Да се върне там сега, толкова скоро след смъртта на Ник, й бе по-трудно, отколкото си бе представяла, а би й било невъзможно да го направи, ако не знаеше, че е заради Крисчън. Иронията на ситуацията я измъчваше и дори краткият разговор по телефона с доктор Фелс бе наситен с емоции, които останаха неизказани.