— Ние предлагаме най-готините дрехи, така да знаеш. Много по-добри са от тези в „Каунтдаун“ или „Топ Гиър“ например. Кати Макгоуън пазарува само при нас, а ей го вчера идва и Джийн Шримптън.
Джеф кимаше, усмихваше се и пускаше празното й бръщолевене покрай ушите си. Интересуваше го не момичето, а наркотикът. Живееше доста години на тази земя и го беше някак срам да си признае, че винаги го е било страх да опита ЛСД. А ето че това момиче говореше съвсем спокойно за него и не личеше да е преживяла някакви злокачествени влияния (ако, разбира се, наистина се бе родила толкова празноглава). Беше я забърсал просто по навик — видя новия албум на „Енимълс“ в ръката й и пусна две-три приказки за него. След пет минути момичето го попита дали не иска да идат някъде и да се надрусат. Е, какво пък толкова, по дяволите? Защо не?
В къщата, която държаха под наем на „Слоун Теръс“, Шарла още спеше с някакъв тип, когото бе свалила предната вечер в „Долис“. Джеф затвори вратата на спалнята, пусна тихичко плоча на Мариан Фейтфул в хола и попита Сила дали иска още едно питие.
— Не и ако ще се друсаме — отвърна тя. — Нали знаеш, че това не върви много с пиенето.
Джеф повдигна рамене вместо отговор и си наля едно уиски. Алкохолът щеше да му помогне да се отпусне, да преодолее нервното напрежение, породено от факта, че ще опита синтетичен наркотик. Какво толкова можеше да му навреди?
— Онази оттатък жена ти ли беше? — полюбопитства Сила.
— Не. Една приятелка.
— Тя да не се разсърди, че съм тук.
Джеф поклати глава и се засмя.
— Няма, не се тревожи.
Сила също се усмихна и отметна кичур от кестенявата си коса.
— Никога… не съм го правила с друга мадама наоколо. Така де, освен съквартирантките ми, но това е, защото при нас е тесничко.
— Е, значи няма какво толкова да се притесняваш, защото жената оттатък е моята съквартирантка. Впрочем на долния етаж има още една спалня. Там по-удобно ли ще ти е?
Сила заровичка из жълтата си чантичка от винил, чийто материал бе в тон с полата, а цветът — с чорапите й.
— Първо да си вземем нашето и да почакаме, докато подейства. После ще слезем долу.
Джеф пое малкото виолетово хапче, което му подаде момичето, и го глътна с остатъка от уискито си. Сила обаче поиска портокалов сок, така че извади една бутилка от хладилника.
— За колко време те хваща? — поинтересува се Джеф.
— Зависи. Обядвал ли си?
— Не.
— Значи за около половин час — прецени Сила. — Може и по-малко.
Оказа се по-малко. След двадесет минути стените станаха гумени и започнаха да се гънат на всички страни. Джеф чакаше виденията, които трябваше да се появят, но нищо подобно не се случи. Просто предметите наоколо му се изкривиха, изгубиха ясните си очертания и някак заблестяха.
— Чувстваш ли го вече, котенце? — попита Сила.
— Не е… това, което очаквах.
Произнасяше думите отчетливо, но усещаше езика прекалено голям за устата си. Лицето на Сила също се променяше, сякаш бе от горещ восък — червилото и ружът й му се струваха неприлично ярки, изсипани с тонове върху кожата.
— Но пък е гот, нали?
Джеф затвори очи и видя геометрични фигури: кръгове, затворени от други кръгове и свързани помежду си с блестящи плетеници. После дойдоха колелетата, мандалите, символите на вечното прераждане, на измамната промяна, която водеше само към собственото си начало, от което отново щеше да тръгне един ден…
— Ето, пипни чорапа ми, пипни тук.
Сила придърпа ръката на Джеф върху бедрото си и жълтият фигурален чорап се превърна в релефна карта, изобразяваща била и падини, осветени от някакво чуждоземно слънце; това слънце също бе част от безкрайния кръговрат на битието, от…
Сила се изхили и притисна дланта му между краката си.
— Хайде да слизаме долу, а? Чакай само да видиш какво е да го правиш, докато си така.
Джеф се подчини, макар и да му се искаше само да си лежи и да позволи на съзнанието си да се скита из тези прииждащи вълни от тишина и спокойствие. В малката спалня долу Сила го съблече и прокара кървавочервените си нокти по тялото му, а след тях останаха огнени следи. После изу миниатюрната си пола, свали чорапите, изтегли тъничката си тениска през главата и притегли устните му към дясната си гърда. Джеф я засмука повече от любопитство, отколкото от желание, сякаш бе пеленаче, внезапно осъзнало мястото си в житейската верига; всевиждащо дете, прозряло собственото си раждане, смърт и прераждане.